Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Ето първия.

Бях в библиотеката. Търсех Джейк Еър и намерих почти цяла лавица от нея. Това беше колекцията на фанатик: имаше евтини, съвременни копия без никаква стойност; имаше издания, които излизаха толкова рядко на пазара, че беше трудно да им се постави дори цена; имаше книги, които попадаха между тези две крайности. Онова, което търсех, беше обикновено издание, макар и от началото на века. Докато се ровех из книгите и ги прелиствах, Джудит докара мис Уинтър и я настани в нейния стол край огъня. Когато тя си отиде, мис Уинтър ме попита.

— Какво търсите?

— „Джейн Еър“.

— Харесвате ли „Джейн Еър“!

— Много. А вие?

— Да.

Тя потръпна.

— Да засиля ли огъня?

Мис Уинтър сведе клепачи, сякаш върху тях натежа вълна от болка.

— Да, моля ви.

След като огънят се разгоря силно, тя каза:

— Имате ли един момент? Седнете, Маргарет. И след минута тишина каза:

— Представете си един конвейер, безкрайно дълга конвейерна лента и в края й огромна пещ. Върху лентата има книги. Тук се намира всяко копие на всяка книга, която някога сте обичали. Всички са подредени една след друга. „Джейн Еър“. „Жената в бяло“. „Вилет“ 20 20 Книги от Шарлот Бронте. — Б.пр. .

— „Мидълмарч“ 21 21 Книга от английската писателка Джордж Елиът от 19 в. — Б.пр. — добавих.

— Благодаря. Мидълмарч. Сега си представете ръчка с два надписа. „Включено“ и „Изключено“. В момента ръчката е на изключено. А до нея стои едно човешко същество с ръка отгоре й. Готово е да я обърне. И само вие можете да го спрете. Имате пушка в ръката си. Всичко, което трябва да направите, е да натиснете спусъка. Какво ще направите?

— Не, това е глупаво.

— Той завърта ръчката и включва лентата. Конвейерът тръгва.

— Но това е прекалено екстремно, прекалено хипотетично.

— Първо всички екземпляри на „Шърли“ 22 22 Книга от Шарлот Бронте — изд. 1849 г. — Б.пр. стигат до края.

— Не харесвам игри като тази.

— След това Жорж Санд пада в пламъците.

Въздъхнах и затворих очи.

— Сега е ред на „Брулени хълмове“. Ще я оставите ли да изгори?

Не можех да направя нищо. Виждах книгите, виждах как вървят неотлъчно към зейналата паст на пещта и се отдръпнах.

— Вие избирате. Тя замина. Следваща е „Джейн Еър“.

Джейн Еър. Неочаквано устата ми пресъхна.

— Всичко, което трябва да направите, е да стреляте. Аз няма да кажа. Никой няма да узнае — тя чакаше. — Ето че започнаха да падат. Само първите няколко. Но има още много копия. Имате един миг, за да вземете решение.

Потърках палеца си нервно върху грапавия ръб на нокътя си на средния пръст.

— Сега падат по-бързо.

Тя не отместваше поглед от мен.

— Половината вече ги няма. Мислете, Маргарет. Всички книги „Джейн Еър“ скоро ще изчезнат завинаги. Мислете!

Мис Уинтър премига.

— Вече две трети ги няма. Само един човек, Маргарет. Само един малък, незначителен дребен човечец.

Аз премигах.

— Все още има време, но съвсем малко. Спомнете си, този човек гори книги. Нима заслужава да живее?

Мигам. Мигам.

— Последна възможност!

Мигам. Мигам. Мигам.

Джейн Еър повече не съществува.

— Маргарет! — лицето на мис Уинтър се изкриви от раздразнение. Докато говореше, тя удари лявата си ръка в дръжката на стола. Дори дясната й ръка, ранената, се сви в скута й.

По-късно, когато описвах тази случка, си помислих, че това бе най-спонтанният израз на чувства, който бях видяла у мис Уинтър. Това бяха много емоции, вложени в най-обикновена игра.

А моите собствени чувства? Какво изпитвах аз? Срам. Защото бях излъгала. Разбира се, че обичах книгите повече от хората. Разбира се, че ценях Джейк Еър повече от неизвестния анонимен човек с ръка върху ръчката. Разбира се, че Шекспир струваше повече от един човешки живот. Разбира се. За разлика от мис Уинтър обаче аз се срамувах да го призная.

На излизане от библиотеката се върнах при рафта с Джейн Еър и взех един том, който отговаряше на моите критерии за онова, което търсех. Подходяща година на издаване, стара хартия, съответстващ на времето печат. В стаята си отгърнах страниците, докато намерих мястото.

„… първоначално не разбрах какво бе намерението му. Но когато го видях да става, да взема книгата и да я захвърля, инстинктивно отстъпих встрани с вик, обаче не достатъчно бързо; томчето летеше, удари ме и аз паднах, като блъснах главата си във вратата и я пукнах.“

Книгата беше цяла и непокътната. Не липсваше нито една страница. Това не бе томчето, от което е била откъсната страницата на Аурелиус. Но всъщност защо би трябвало да бъде? Ако неговата страница идваше от Ейнджълфийлд — ако беше наистина така, тогава книгата естествено би трябвало да е изгоряла заедно с къщата.