Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Ах! — челото му се намръщи, докато се опитваше да проумее всичко. Но се предаде. — Не. Това няма смисъл, нали? Началото, да речем, малко. Момичето е без майка като мен. Но след това?… Бих искал някой да може да ми каже какво означава. Бих искал да има някой, който може да ми каже истината.

Той обърна откъснатия лист хартия.

— Вероятно книгата въобще не е важна. Може би е хартията. Може би има някакво тайно значение. Виж тук.

Вътре, на задната корица на неговия бележник с рецепти от детинството, имаше колони и редове от цифри и букви, написани с едър почерк от момчешка ръка.

— Мислех си, че може би е някакъв код — обясни той. — Опитвах се да го разшифровам. Опитвах първата буква на всяка дума, първата на всеки ред. Или втората. Сетне опитвах да сменя една буква с друга — той посочи различните опити, очите му бяха трескави, сякаш все още имаше някакъв шанс да види нещо, което му бе убягнало преди.

Знаех, че е безнадеждно.

— А какво е това? — вдигнах следващия предмет и не можах да спра треперенето си. Очевидно някога е било птиче перо, но сега беше само едно гадно и мръсно изглеждащо нещо. Мазнината в него бе изсъхнала, перцата се бяха отделили като твърди кафяви шипове по дължината на пукнатия ствол.

Аурелиус сви рамене и поклати глава в безпомощно пренебрежение, а аз оставих перото с облекчение.

Оставаше само още едно нещо.

— А сега това… — започна той, но не довърши изречението. Това беше парче хартия, грубо откъсната, с избеляло мастилено петно, което може би някога е било дума. Втренчих се отблизо в него.

Аурелиус посочи с пръст.

— Намокрило се е от дъжда, но тук, ето точно тук… — той ме заведе до прозореца, като ми посочи да вдигна хартията към светлината. — Има нещо като А в началото. А сетне и С, ето тук, накрая. Разбира се, малко е избеляло през годините, трябва да се вгледаш внимателно, но можеш да го видиш, нали?

Гледах втренчено петното.

— Не можеш ли?

Направих неопределено движение с глава, което не бе нито да, нито не.

— Видя го значи! То е очевидно, когато знаеш какво търсиш, нали?

Аз продължих да гледам, но буквите фантоми, които той виждаше, бяха невидими за моите очи.

— Ето така — продължи Аурелиус, — госпожа Лав ме е кръстила с това име. Макар че е можело да бъде много по-просто, като Алфонс да речем.

Той се засмя на себе си, тъжно, притеснено и се обърна.

— Единственото друго нещо вътре беше лъжицата. Но ти вече си я видяла — той посегна към предния си джоб и извади сребърната лъжица, която бях видяла на първата ни среща, когато ядохме кейка със стафиди, докато седяхме върху гигантските котки на стълбите на Ейнджълфийлд Хаус.

— И самата торба — довърших аз. — Каква е всъщност тази торба?

— Просто торба — отвърна разсеяно Аурелиус. Вдигна лицето си и я подуши деликатно. — Някога миришеше на пушек, но вече не мирише — подаде ми я и аз наведох носа си над нея. — Виждаш ли? Сега се е проветрила и не мирише.

Той отвори вратичката на фурната и извади тавата със златистите бисквити, които бе изпекъл. Сетне напълни чайника и приготви една табла. Чашки и чинийки, купа за захар, каничка с мляко и малки чинийки.

— Вземи това — каза, като ми подаде таблата. Отвори вратата, която водеше към всекидневна със стари удобни столове и възглавнички на цветя. — Разполагай се и се чувствай като у дома си. Ще донеса останалото след минута — той се обърна с гръб към мен с наведена глава, докато миеше ръцете си. — Ще се върна веднага след като прибера тези неща.

Отидох в гостната стая на госпожа Лав и седнах на един стол край камината, оставяйки го да прибере своето наследство — неговото безценно, неразгадано наследство, на сигурно и безопасно място.

Напуснах къщата, а нещо в мозъка ми човъркаше и драскаше. Дали беше нещо, което Аурелиус каза? Да. Някакво ехо или връзка викаше неясно и предизвикваше вниманието ми, отнесено нанякъде от останалата история. Няма значение. Щеше да се върне някой ден.

В гората имаше просека. Зад нея земята се спускаше стръмно и бе покрита с шубраци, преди да стане отново равна и да се появят дървета. Поради това тук се бе оформила една неочаквано удобна позиция, от която се виждаше къщата. На тази просека спрях, когато се връщах от къщичката на Аурелиус.

Гледката беше мрачна. Къщата, или онова, което бе останало от нея, изглеждаше призрачна. Едно сиво петно на фона на сивото небе. Горните етажи от лявата страна бяха напълно разрушени. Приземният етаж бе останал, рамката на вратата бе очертана от тъмния каменен трегер и стълбите, които водеха към нея, но самата врата липсваше. Не беше ден, в който да останеш под открито небе на произвола на природните стихии, и аз потръпнах заради полуразрушения дом. Дори каменните котки го бяха напуснали. Както и еленът, те бяха избягали, за да се спасят от мокрото. Дясната страна на къщата все още беше почти цяла, макар че, съдейки от положението на крана, тя щеше да бъде следващата, която щеше да бъде съборена. Беше ли наистина необходима цялата тази техника? — хванах се, че мисля. Защото изглеждаше така, сякаш стените сами се стопяваха в дъжда; останалите все още камъни, бледи като оризова хартия, изглеждаха готови да се стопят под моите очи само ако останех тук достатъчно дълго.