Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Сега го правех за трети път. Вече нямах кого да загубя. Нямах никого, освен себе си.

Погледнах чорапа. Сива вълна. Нещо съвсем обикновено. Чорапът беше за мен. Значи аз бях на ред.

Какво от туй, казах си. На кого щях да липсвам? Никой нямаше да страда, когато си отида. Това беше благословия. В края на краищата поне бях имала живот, бях живяла, а не като моето момче, което си отиде толкова младо. Спомних си изражението върху лицето на Кити — толкова щастливо, умиротворено и доволно. Не може да е толкова лошо, помислих си.

Започнах да разплитам втората пета. Какъв беше смисълът от това, сигурно ще попиташ. Ами никакъв, но не исках да ме намерят с тази плетка.

Представях си как казват: „Глупава старица. Намерили я с плетка в скута и познайте какво? Била изплела петата два пъти.“

Не исках да говорят така за мен. Така че я разплетох. И докато го правех, се приготвях за оня свят, наум.

Не знам колко дълго съм седяла така. Но накрая един звук стигна до ушите ми. Идеше отвън, пред вратата. Плач, вик като на загубено животно. Бях се отнесла далеч в мислите си, не очаквах между мен и моя край да застане нещо, така че първо не му обърнах внимание. Но го чух отново. Сякаш ме викаше. Защото кой друг щеше да го чуе тук, в сърцето на нищото? И въпреки че се бях приготвила за среща със Създателя си, образът на това малко котенце, с мократа му козинка, ме разчувства. И аз си помислих: „Само защото умирам, няма причина да откажа на едно божие създание малко топлинка и нещо за ядене.“ И право да ти кажа, нямах нищо против да имам някое живо същество до себе си в този момент. Така че отидох до вратата.

И какво намерих там?

Скрито под стряхата, за да не го вали дъждът, лежеше едно бебе! Беше повито в пелени и мяукаше като коте. Бедното малко червейче. Ти беше студен, мокър и гладен. Не можех да повярвам на очите си. Наведох се и те вдигнах. А ти престана да плачеш в мига, в който ме видя.

Не се мотах дълго навън — ти искаше да ядеш и ти трябваха сухи пелени. Така че не стоях дълго на прага. Просто се огледах. Наоколо нямаше никой. Абсолютно никаква жива душа. Само вятърът блъскаше дърветата в края на гората и — много странно — от Ейнджълфийлд към небето се издигаше дим.

Притиснах те към себе си, влязох вътре и затворих вратата. Два пъти бях наплела по две пети на един чорап и двата пъти смъртта бе дошла близо до мен. Третия път животът дойде пред вратата ми. Това ме научи да не разчитам много на съвпаденията. След това така или иначе нямах време да мисля за смъртта.

Трябваше да мисля за теб.

И ние заживяхме щастливо.

Аурелиус преглътна тежко. Гласът му стана дрезгав и се пречупи. Думите излизаха от него като заклинания; думите, които бе чувал хиляди пъти като момче, които бе повтарял хиляди пъти в себе си като мъж.

Когато историята свърши, двамата седяхме мълчаливо и съзерцавахме олтара. Дъждът навън продължаваше да вали. Аурелиус все още седеше като статуя до мен, макар да подозирах, че мислите му не бяха никак спокойни.

Имаше много неща, които можех да кажа, но не казах нищо. Просто го чаках да се върне в настоящето, в своето време. Мина време преди да заговори.

— Работата е там, че това не е моята история. Искам да кажа, аз съм в нея, това е ясно, но тя не е моя. Тя принадлежи на госпожа Лав. Мъжът, за който искала да се омъжи, сестра й Кити. Плетката й. Сладкишите й. Всичко това е нейната история. И тогава, точно когато си е мислела, че всичко е свършило, се появявам аз и давам на история вместо край, ново начало. Но това не я прави моя. Защото преди тя да отвори вратата… преди да чуе звука в нощта… преди…

Той спря, останал без дъх, направи жест, сякаш да пререже изречението си на две и да започне отначало.

— Защото, за да намери някой бебе, ей така да го намери, съвсем самичко в дъжда, значи, че преди това… За да се случи това… е необходимо…

Още един обезумял жест с ръцете, очите му се въртяха диво из църквата и по тавана, сякаш някъде там щеше да намери глагола, който му трябваше и който щеше да му позволи да изкаже онова, което искаше:

— Защото, ако госпожа Лав ме е намерила, това може само да означава, че преди това някой друг, някой друг човек, някоя майка трябва да ме е…

Това беше. Глаголът.

Лицето му замръзна в отчаяние. Ръцете му, които се мятаха развълнувано във въздуха, замръзнаха в поза, която подсказваше молба или молитва.

Има моменти, когато човешкото лице и тяло изразяват търсенето, копнежа на душата толкова точно, че както се казва, все едно четеш в книга. Аз четях в Аурелиус.