Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Това ме разстрои. Наистина ме обърка и натъжи, защото аз съм добра плетачка, а не небрежна като сестра ми Кити, нито наполовина сляпа като майка ми в края на дните й. Бях правила тази грешка само два пъти в живота си.

Първия път, когато се случи, бях прекалено млада. Беше слънчев следобед. Седях до отворения прозорец и се наслаждавах на аромата на цъфналата градина. Тогава плетях син чорап. За… ами за един младеж. Моят момък. Няма да ти кажа името му, няма смисъл. Така че плетях и си мечтаех. Разни глупости от рода на бели рокли, бели торти и други подобни. И когато най-неочаквано погледнах надолу, що да видя — бях оформила петата два пъти. Беше ясно като бял ден. Изплетена част за ходилото, пета, още малко изплетена част за ходилото и пак пета. Разсмях се на глас. Нямаше значение. Много лесно щях да го разплета и да го наплета правилно.

Вече бях измъкнала иглите от бримките, когато видях сестра ми Кити да тича по алеята на градината.

„Какво ли й става? — помислих си — защо толкова се е разбързала?“ Видях, че лицето й бе позеленяло. В мига, в който ме забеляза на прозореца, тя спря като закована. Тогава разбрах, че бързането не е свързано с нея, а с мен. Тя отвори устата си, но не можа да произнесе дори името ми. Плачеше. И след това ми разказа на пресекулки, хълцайки и преглъщайки думите.

Беше се случило нещастие. Той — моят момък, бил излязъл с брат си. Да стрелят по яребици. Там, където било забранено. Някой ги видял и те се уплашили. Побягнали. Даниел, брат му, стигнал пръв до плета и го прескочил. Моят момък, той беше прекалено припрян. Пушката му се закачила на плета. Това сигурно го е забавило. Чул стъпките да идват след него и се паникьосал. Дръпнал пушката си. Няма нужда да го казвам, нали? Можеш да предположиш какво е станало.

Разплетох наплетеното. Всички онези малки бримки, които си навързал една след друга, ред подир ред, за да изплетеш един чорап. Разплетох ги. Лесно е. Изваждаш иглите, дръпваш леко конеца и те се разпадат. Една след друга, ред подир ред. Разплетох втората пета и не спрях, а просто продължих. Ходилото, първата пета, наплетеното за глезена. Всички бримки, сякаш предеш вълна. След това не остана нищо за разплитане, само купчина синя прежда в скута ми.

Не отнема много време да изплетеш един чорап, а още по-малко трябва, за да го разплетеш.

Сигурно съм навила преждата на кълбо, за да изплета нещо друго. Не си спомням.

Втория път, когато наплетох два пъти петата, бе, когато започнах да остарявам. Кити и аз седяхме тук заедно, край това огнище. Беше една година след смъртта на мъжа й, почти година откакто тя дойде да живее при мен. Беше се пооправила, така поне си мислех. Усмихваше се повече. Проявяваше някакъв интерес към нещата. Чуваше името си, без да я викам по няколко пъти. Седяхме пак тук и аз плетях чифт хубави чорапи за спане. Бяха за Кити, от най-мека агнешка вълна, розови, за да подхождат на халата й — а тя държеше книга в скута си. Не може да е гледала в нея, защото неочаквано каза:

— Джоан, наплела си петата два пъти. Вдигнах плетивото и видях, че е права.

— Ами бях се отнесла нанякъде — обясних.

Тя ми каза, че ако това било нейната плетка, не би се изненадала. Винаги наплитала по два пъти петата или въобще забравяла да я изплете. Повече от веднъж била оплитала чорапи за мъжа си без пети, само с пръсти и ходило. Разсмяхме се. Но тя бе изненадана. Така ми каза. Не ми било присъщо да бъда толкова разсеяна.

Както ти казах, вече бях правила тази грешка и преди. Само веднъж. Напомних й онова, което току-що ти казах. Всичко за моя момък. Докато си припомнях на глас, внимателно разплетох втората пета и започнах да плета отново. Концентрирах се малко повече, пък и светлината намаляваше. Така че когато свърших историята и сестра ми не каза нищо, си помислих, че мисли за съпруга си. Нали разбираш, говорех за моята загуба отпреди толкова много години, а нейната беше съвсем скорошна.

Когато довърших правилно петата, беше съвсем тъмно. Така че оставих чорапа встрани и погледнах.

— Кити — рекох. — Кити? — не последва никакъв отговор. За миг си помислих, че може да е заспала. Но не беше.

Божичко, тя изглеждаше така спокойна! На лицето й имаше усмивка. Сякаш беше щастлива да бъде отново при него. Отново с мъжа си. Докато се бях взирала в чорапа в тъмнината, разказвайки своята стара история, тя бе отишла при него.

Така че в онази нощ с черно като катран небе бях силно разтревожена и объркана, когато открих, че съм наплела петата за втори път. Всеки път, когато го направех, губех някого. Първия път — моя момък. Втория път сестра ми.