Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Макар че почервеня цялата, Джудит не ми каза нищо повече. Нещо не беше наред. Досетих се, че просто ме отстраняват от пътя.

— Бих могла да ви събера нещата, ако желаете? — предложи тя. Усмихна ми се извиняващо, защото знаеше, че се досещам.

— Мога и сама — раздразнението ме караше да бъда груба.

— Днес Морис има почивен ден, но доктор Клифтън ще ви закара до гарата.

Бедната Джудит. Тя мразеше измамата и не бе никак умела с лъжите.

— А мис Уинтър? Бих искала да я видя за малко. Преди да тръгна.

— Мис Уинтър ли? Страхувам се, че…

— Не иска да ме види?

— Не може да ви види — облекчението сякаш нахлу в лицето й и искреността зазвънтя в гласа й, защото най-накрая бе в състояние да каже нещо вярно. — Повярвайте ми, госпожице Лий. Тя просто не може.

Каквото и да бе онова, което знаеше Джудит, доктор Клифтън също го знаеше.

— Къде се намира книжарницата на баща ви в Кеймбридж? Дали има книги по история на медицината въобще? — искаше да знае той.

Отговорих му кратко и отсечено, заета повече с моите собствени въпроси, отколкото с неговите, и след време опитите му за разговор замряха. Докато пътувахме към Харогейт, атмосферата в колата беше напрегната, изпълнена с непоносимото мълчание на мис Уинтър.

Предишния ден във влака аз си представях, че ще намеря шум и оживена дейност; инструкции, извикани на глас, и ръце, пренасящи съобщения като настоятелен семафор; кънтящи и бавно движещи се кранове; камък, разбиващ се в камък. Но когато пристигнах пред големите порти и погледнах към разрушеното място, открих, че всичко беше тихо и спокойно.

Нямаше нищо за гледане — мъглата висеше във въздуха и правеше невидимо всичко, което бе на по-далечно разстояние. Дори пътят не се забелязваше. Краката ми в един миг бяха тук, а в следващия ги нямаше. Вървях като сляпа, опитвайки се да налучкам пътя, доколкото си го спомнях от последното си посещение тук и от описанията на мис Уинтър.

Картата в главата ми беше вярна: стигнах до градината точно както очаквах. Тъмните силуети на тисовите дървета се издигаха като неясно нарисувани декори на сцена, сплескани в две измерения от пустия, безрадостен фон. Като безплътни бомбета една двойка куполообразни форми плуваха в подобната на облак мъгла; стволовете, които ги поддържаха, избледняваха и изчезваха в белотата под тях. Бяха минали шейсет години, през които ги бяха оставили да прораснат и да се обезформят, но днес беше лесно да се предположи, че мъглата е виновна за омекотяването и замазването на формите им, и че когато тя се вдигне, градината ще се покаже такава, каквато е била тогава в цялата си математическа перфектност.

Половин век, толкова несъществен, толкова бързо отлитащ като водата, която не се задържа и виси във въздуха, беше готов да се изпари с първия лъч на зимното слънце.

Приближих китката си близо до очите и видях колко е часът. Имах уговорена среща с Аурелиус, но как да го намеря в тази мъгла? Можех да се лутам вечно, без да го видя, дори ако минеше на една ръка разстояние от мен.

Извиках: „Ехо!“ И един мъжки глас се върна към мен.

— Ехо!

Тъй като не бе възможно да кажа дали е далеч или наблизо, извиках пак.

— Къде сте?

Представих си как той се взира в мъглата, търсейки някакъв знак.

— До едно дърво — думите бяха замазани.

— Аз също — отвърнах. — Не мисля, че сте до същото дърво. Гласът ви звучи отдалеч.

— А вашият доста отблизо.

— Така ли? Защо не останете там, където сте, и не продължите да говорите, а аз ще ви намеря!

— Добре. Права сте. Отличен план! Макар че трябва да измисля за какво да говоря, нали? Трудно е човек да говори по нареждане, нещо, което изглежда лесно през останалото време… Какво гадно време! Никога не съм виждал по-мрачно време.

И така Аурелиус продължи да говори силно, докато аз пристъпвах внимателно и следвах нишката на гласа му.

Тогава я видях. Една сянка, която се плъзна покрай мен, бледа във воднистата светлина. Знаех, че това не е той. Неочаквано осъзнах биенето на сърцето си и протегнах ръка, полууплашена, полуобнадеждена. Фигурата се изплъзна и отплува далеч от погледа ми.

— Аурелиус? — гласът ми прозвуча стреснато дори в собствените ми уши.

— Да?

— Там ли сте все още?

— Разбира се.

Неговият глас идеше от съвсем друга посока. Какво бях видяла? Това не бе Аурелиус. Трябва да е бил някакъв номер, погоден ми от мъглата. Трик. Илюзия. Уплашена от онова, което може би щях да видя, ако изчакам, стоях неподвижно, втренчена в подобния на вода въздух, копнееща фигурата да се появи отново.