Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Мис Уинтър не коментира връзките ми с адвоката, макар да съм сигурна, че е била уведомена, така както съм сигурна, че документите, които поисках, никога нямаше да ми бъдат пратени без нейното знание и съгласие. Чудех се дали ще го сметне за измама или за „прескачане из историята“ — нещо, което тя не одобряваше. Но в деня, в който получих писмата от господин Ломакс и изпратих молбата си за помощ до генеалога, тя не каза нито дума. Просто продължи разказа си оттам, откъдето го бе прекъснала, сякаш тази обмяната на информацията по пощата въобще не беше се случила.

Чарли беше втората загуба. Третата, ако броим и Изабел, макар че всъщност нея я бяхме загубили още преди две години, когато я отведоха в приюта, така че нямаше смисъл да я слагаме в сметката.

Джон беше повече разстроен от изчезването на Чарли, отколкото от това на Хестър. Чарли може да беше отшелник, саможив, ексцентричен, пустинник, какъвто щете го наречете, но той беше господарят на къщата. Четири пъти в годината, след шест или седем пъти молене, той надраскваше подписа си върху лист хартия и банката отпускаше средства, за да се поддържа домакинството. А сега Чарли го нямаше. Какво щеше да стане с къщата? Откъде щяха да се вземат пари?

Джон прекара няколко ужасни дни. Той настоя да почисти помещенията на Чарли: „В противен случай всички ще се разболеем.“ И когато не можеше повече да понася миризмата, сядаше на стълбите отвън и гълташе чист въздух на големи глътки като човек, който се е спасил от удавяне. Вечер вземаше дълги горещи вани, използвайки по цял калъп сапун, и търкаше ожесточено кожата си, докато не станеше розова. Сапунисваше дори вътрешността на ноздрите си.

И готвеше. Всички бяхме забелязали как Мисус губи нишката на мисълта си, докато се опитваше да приготви яденето. Понякога зеленчуците се варяха, докато се разкашкат, друг път дъното на тигана загаряше. Къщата никога не оставаше без миризма на прегоряла храна. Един ден намерихме Джон в кухнята. Ръцете, които познавахме мръсни и вадещи картофи от земята, сега миеха зеленчуци във вода, белеха ги, тракаха с тенджерите и тиганите на печката. Ядяхме месо или риба с много зеленчуци, пиехме силен горещ чай. Мисус седеше на стола си в ъгъла на кухнята, без никакви признаци да е засегната от това, че някой бе отнел нейните задължения. След като изми съдините, падна нощта и двамата седнаха на кухненската маса да поговорят. Неговите грижи и тревоги винаги бяха едни и същи. Какво ще правят занапред? Как ще преживеят? Какво щеше да стане с всички нас?

— Не се тревожи, той ще излезе от стаята — успокои го Мисус.

Да излезе? Джон въздъхна и поклати глава. Беше чувал това и преди.

— Той не е тук, Мисус. Отиде си. Забрави ли вече?

— Отишъл си е! — тя поклати глава и се разсмя, сякаш някой си правеше шега с нея.

В мига, в който научи за заминаването на Чарли, фактът бе докоснал съзнанието й за миг, но не бе намерил място в него. Пасажите, коридорите и стълбищата в нейния мозък, които свързваха мислите, но същевременно ги държаха разделени, бяха подкопани. Хващайки за единия край нишката на мисълта, Мисус я последва през дупките в стените, промуши се през тунели, които се отваряха под краката й, и стигна до неясни, полузагатнати стопове: „Нямаше ли нещо…? Не беше ли…?“ Мисълта за Чарли, заключил се в детското крило, полудял от мъка и любов по мъртвата си сестра, се промъкна през един капан на времето и се превърна в мисълта за баща му (още една загуба), който се бе заключил в библиотеката, за да скърби за загубата на жена си.

— Знам какво ще го извади оттам — рече тя с хитро намигане. — Ще заведа детето при него. То ще успее. Всъщност сега ще отида да видя как е бебето.

Джон не й обясни отново, че Изабел е умряла, защото това само щеше да доведе до изпълнена със скръб изненада и въпросите защо и как.

— В приюта ли? — щеше да възкликне изненадано Мисус. — Но защо никой не ми е казал, че мис Изабел е в приют? Като си помисля само за бедния й баща! Как само я обожава! Това ще го умори, ще го убие!

И тя щеше да се загуби с часове из разбитите коридори на спомените си, да се лута из лабиринтите на миналото, скърбейки за отдавна приключили трагедии сякаш се бяха случили вчера, без да се сеща за днешните мъки и проблеми. Джон беше изпитал всичко това вече много пъти и нямаше сърце да го преживее отново.

Мисус се надигна бавно от стола и като поставяше болезнено единия си крак пред другия, се затътри навън, за да отиде да нагледа бебето, което през годините, които паметта й бе затрила, беше пораснало, беше се омъжило, беше родило близнаците и бе умряло. Джон не я спря. Тя щеше да забрави накъде е тръгнала още преди да стигне до стълбите. Но зад гърба й той хвана главата си с две ръце и въздъхна.