Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Какво да прави? Какво да прави с Чарли, с Мисус, с всичко? Това бяха постоянната грижа и въпросите, който си задаваше. В края на седмицата детското крило беше чисто и от вечерите, прекарани в размисъл, в главата на Джон се бе оформил план. От Чарли нямаше никаква следа, не бяха получени никакви нареждания, от близо или отдалеч. Никой не го бе видял да си тръгва и никой извън къщата не знаеше, че го няма. Като се имат предвид неговите отшелнически навици, нежеланието му да излиза от стаята, едва ли някой щеше да открие отсъствието му. Беше ли длъжен, замисли се Джон, да информира някого за изчезването на Чарли? Докторът? Може би адвокатът? Той отново и отново въртеше този въпрос в главата си и всеки път отговорът, който намираше, беше „не“. Всеки човек имаше пълното право да напусне дома си, ако така реши, и да отиде някъде, без да казва адреса си на близките, на подчинените или на работниците си. Джон не виждаше никакъв смисъл и никаква полза да съобщава на доктора всичко това, защото неговата предишна намеса в къщата бе донесла само злини и нищо друго, а колкото до адвоката…

Тук мислите на Джон станаха по-сложни и по-бавни. Защото, ако Чарли не се върнеше, кой щеше да подписва тегленията на пари от банката? Той смътно се досещаше, че адвокатът вероятно щеше да се включи в тази дейност, ако отсъствието на Чарли се проточеше, но все пак… Колебанието му бе напълно естествено. В Ейнджълфийлд живееха от години обърнати с гръб към света. Хестър беше единственият външен човек, който бе влязъл в техния свят и бе видял какво става тук. Освен това той имаше вродено недоверие към адвокатите. Джон не таеше нищо лично към господин Ломакс, който при всяко свое появяване се бе проявявал като честен и разумен човек, но все пак не можеше да сподели трудностите на домакинството с един човек, чиято професия бе да си вре носа в тайните на хората. И освен това, ако отсъствието на Чарли станеше публично достояние, както вече бе станала неговата странност, щеше ли адвокатът да бъде съгласен да сложи подписа си под банковите документи просто за да могат Джон и Мисус да продължат да плащат сметките при бакалина? Не. Джон знаеше достатъчно за адвокатите, за да проумее, че това нямаше да стане така просто и лесно. Той се намръщи, като си представи как господин Ломакс идва в къщата, отваря вратите, рови из килерите и бюфетите, занича във всеки тъмен ъгъл и оглежда всяка внимателно отгледана сянка в света на Ейнджълфийлд. Това нямаше да има край.

И освен това на адвоката му бе необходимо само един път да дойде в къщата, за да види, че главата на Мисус не е в ред. След това щеше да настоява докторът да дойде и щеше да се случи същото, както с Изабел. Щяха да я отведат. Е, можеше ли това да бъде нещо добро?

Не. Те просто не трябваше да допускат никакви външни натрапници; сега не беше моментът да канят тук, когото и да било. Много по-безопасно бе да се справят с неволите си сами. Което значеше нещата да си останат такива, каквито си бяха досега. Той щеше да се справи сам.

Нямаше за къде да бърза. Последното теглене на пари бе само преди няколко седмици, така че не бяха останали съвсем без средства. Освен това Хестър си бе тръгнала така светкавично, че не си бе взела дори заплатата, така че парите, които имаха, бяха достатъчни, ако тя не пишеше да си ги поиска и нещата не се объркаха. Нямаха нужда от много храна; в градината имаше зеленчуци и плодове, с които да се изхрани цяла армия, а гората бе пълна с гъски и фазани. А ако станеше нещо, ако изникнеше някакъв спешен случай, някакво бедствие (Джон не знаеше какво точно означава думата бедствие — дали онова, което изпитваха в момента, не беше бедствие? Възможно ли бе да има нещо още по-лошо? Кой знае защо и това му минаваше през ума), тогава той познаваше един човек, който щеше да вземе тайно няколко каси кларет от тяхната изба и щеше да му даде някой и друг шилинг в замяна.

— Всичко ще бъде наред за известно време — успокои той Мисус, докато една вечер пушеше цигара в кухнята. — Може би ще се справим четири месеца, ако сме внимателни. След това не знам какво ще правим. Ще видим.

Това бе само успокояваща имитация на разговор; той не очакваше какъвто и да е смислен отговор от Мисус. Но навикът да говори с нея бе от толкова години, че така му бе по-лесно. Когато тя му отговаряше нещо, бръщолевейки безсмислици, което ставаше рядко, той се чудеше как да направи връзка между своя въпрос и нейния отговор. Но лабиринтът в нейната глава беше толкова сложен за него, че той не можеше да го следва, а нишката, която я водеше от една дума към друга, се изплъзваше в мрака.