Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Аха! Ето къде сте била! — избумтя един силен глас зад мен. Аурелиус. Той хвана раменете ми, когато обърнах лице към него.

— Мили Боже! Маргарет, вие сте бяла като платно! Човек би си помислил, че сте видяла дух!

Тръгнахме заедно из градината. Аурелиус изглеждаше дори още по-висок и широкоплещест, отколкото беше. До него, загърната в своя сив шлифер, аз се чувствах безплътна.

— Как върви книгата ви?

— За момента това са само бележки. Интервюта с мис Уинтър. И разследвания.

— Днес правите разследване, така ли?

— Да.

— И какво искате да знаете?

— Просто исках да направя няколко снимки. Но мисля, че времето не е на моя страна.

— Ще виждате по-добре само след час. Мъглата няма да трае дълго.

Стигнахме до нещо като пътека, обградена от двете страни с конуси, които се бяха разраснали толкова много, че приличаха повече на жив плет.

— Защо идвате тук, Аурелиус?

Пътеката свърши и навлязохме в пространство, където, изглежда, нямаше нищо, освен мъгла. Когато стигнахме до една стена от тисови дървета, висока колкото самия Аурелиус, тръгнахме покрай тях. Забелязах проблясък в тревата и сред листата на дърветата: слънцето се мъчеше да пробие.

Влагата във въздуха започваше да се изпарява и с всяка изминала минута кръговете видимост ставаха все по-широки. Оказа се, че нашата стена от тисови дървета прави пълен кръг около празното място; върнахме се обратно в същата точка, от която бяхме тръгнали, на същата алея, от която бяхме дошли.

Когато от задаването на въпроса ми мина толкова време, че дори не бях сигурна, че съм го задала, Аурелиус отговори.

— Тук съм роден.

Спрях неочаквано и рязко. Той продължи да върви, без да обръща внимание на въздействието на думите си върху мен. Трябваше да се затичам, за да го настигна.

— Аурелиус! — хванах ръкава на палтото му. — Вярно ли е това? Наистина ли сте роден тук?

— Да.

— Кога?

Той ми отправи странна, тъжна усмивка.

— На рождения ми ден.

Без да мисля, продължих да настоявам.

— Да, но кога е това?

— Някъде през януари. Може би февруари. Може и края на декември. Преди шейсет години, грубо казано. Страхувам се, че не знам много за това.

Намръщих се, спомняйки си какво си бяхме говорили за госпожа Лав и за това, че няма майка. Но при какви обстоятелства едно осиновено дете не знае почти нищо за себе си, дори и рождената си дата?

— Да не искаш да ми кажеш, че си бил подхвърлено дете?

— Да. Това е думата. Подхвърлен.

Загубих дар слово.

— Човек свиква с това — продължи той и аз съжалих, че трябваше да ме успокоява за собствената си загуба.

— Ти свикна ли?

Той ме огледа изпитателно, сякаш се чудеше какво и колко да ми каже.

— Не съвсем — отвърна накрая.

С бавни и тежки стъпки, като инвалиди, ние подновихме разходката си. Мъглата почти се беше вдигнала. Вълшебните форми на градината бяха загубили своето очарование и изглеждаха като запуснати храсти и дървета, каквито всъщност си бяха.

— Значи госпожа Лав е тази, която… — започнах.

— Ме е намерила. Да.

— А родителите ти…

— Нямам никаква представа.

— Но ти знаеш, че е било тук? В тази къща?

Аурелиус пъхна ръцете си дълбоко в джобовете. Раменете му се напрегнаха.

— Не очаквам някой да ме разбере. Нямам никакво доказателство. Но знам — той ми отправи един бърз поглед и аз го окуражих с очи да продължи.

— Понякога човек просто знае. Неща за самия себе си. Нещо от времето преди да помни. Не мога да го обясня.

Аз кимнах и той продължи да говори.

— В нощта, в която съм бил намерен, тук е имало голям пожар. Госпожа Лав ми каза, когато станах на девет. Тя мислеше така заради миризмата от пушек по дрехите ми, когато ме намерила. По-късно дойдох, за да огледам. И оттогава идвам всеки ден. След това потърсих и в архивите на местната преса. Но…

Гласът му придоби непогрешимата лекота на човек, който иска да каже нещо изключително важно. Една толкова скъпа история, че трябваше да бъде облечена в делничност, в обикновеност, за да се прикрие нейната значимост в случай, че слушателят реши, че нищо не струва.

— Но в минутата, в която дойдох тук, вече знаех. Това е моят дом — казах си. — Тук съм дошъл на бял свят. Нямаше никакво съмнение. Знаех го.

При тези последни думи гласът на Аурелиус загуби лекотата си. Той прочисти гърлото си.

— Не очаквам никой да ми повярва. Нямам никакви доказателства. Само съвпадение на датите и неясният спомен на госпожа Лав за миризмата на дим, както и собственото ми убеждение.