Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Аз ти вярвам — казах.

Аурелиус прехапа устни и ме погледна предпазливо.

Неговата увереност и заобикалящата ни мъгла неочаквано създаде между нас един остров от интимност и аз бях на прага да кажа онова, което не бях казвала никога никому. Думите се оформиха в главата ми, мигновено се подредиха в изречения, дълги вериги от изречения, които се блъскаха да излязат от устата ми. Сякаш се бяха упражнявали за този миг от години.

— Аз ти вярвам — повторих, а езикът ми надебеля от всички думи, очакващи да бъдат произнесени. — Имала съм това чувство. Да познаваш неща, които не би могъл да познаваш. Да можеш да си спомниш за времето, преди да помниш.

И ето че отново се случи! Неочаквано движение в ъгълчето на окото ми, нещо, което беше там и в същия миг изчезна.

— Видя ли това, Аурелиус?

Той проследи погледа ми към пирамидите от храсти и зад тях.

— Кое? Не, не видях нищо. Изчезна. Или изобщо не е било там.

Обърнах се към Аурелиус, но мигът на признание също бе изчезнал.

— Имаш ли рожден ден? — попита той.

— Да, имам.

Всички мои неизказани думи се върнаха там, където бяха стояли през изминалите години.

— Ще си отбележа кога е, може ли? — рече весело той. — Така ще мога да ти пратя картичка.

Опитах да се усмихна.

— Той всъщност е съвсем скоро.

Аурелиус отвори малък син бележник, разделен на месеци.

— На деветнадесети този месец — казах му и той си записа датата с толкова малък молив, че приличаше на клечка за зъби в огромната му ръка.

Когато започна да вали, сложихме качулките на главите си и забързахме към навеса на църквата. На прага изтръскахме дъждовните капки от дрехите си и влязохме вътре.

Седнахме на една пейка близо до олтара и се загледахме в бледия, сводест таван, докато ми се замая главата.

— Разкажи ми как си бил намерен — помолих. — Какво знаеш за това?

— Знам само онова, което госпожа Лав ми е разказала — отговори той. — Мога да ти кажа само него. И, разбира се, моето наследство.

— Ти имаш наследство?

— Да. Не е нищо особено. Не е онова, което хората имат предвид, когато говорят за наследство, но в същото време… Всъщност бих могъл да ти го покажа по-късно.

— Би било чудесно.

— Да. Защото си мислех, че девет сутринта е доста скоро след закуската, за да те почерпя с кейк, нали? — това бе изречено с леко несигурна гримаса, която се превърна в проблясък при следващите му думи: — Така че реших — ще поканя Маргарет за единадесет. Кейк и кафе, как ти звучи? Ще можеш да хапнеш. И в същото време ще ти покажа моето наследство. Колкото и малко да има за гледане.

Приех поканата.

Аурелиус извади очилата си от джоба и започна да ги търка разсеяно с носната си кърпа.

— Добре — той си пое дълбоко въздух. И бавно го издиша. — Ще ти разкажа така, както ми бе разказано и на мен. Госпожа Лав и нейната история.

Лицето му прие пасивен, неутрален израз, знак, че в ролята си на разказвач той самият щеше да изчезне, за да даде път на самата история. Така той започна да говори и още в първите му думи аз сякаш чух самата госпожа Лав, извикана от гроба чрез нейната история.

Нейната история, на Аурелиус, и вероятно на Емелин.

Онази нощ небето беше черно като катран, а бурята назряваше в него. В короните на дърветата вятърът свиреше, а дъждът се опитваше да счупи прозорците. Аз плетях в този стол до огъня — един сив чорап, това беше вторият чорап от чифта и тъкмо оформях петата. Изведнъж… ами просто почувствах тръпки. Не че ми стана студено, нямам това предвид. Имах цяла камара цепеници в кошницата за дърва, които донесох днес следобед от навеса, и просто трябваше да поддържам огъня с тях. Така че не ми беше студено, но си помислих: „Господи каква нощ! Щастлива съм, че в нощ като тази не съм някоя бедна душа, останала навън, далеч от дома си“, и сигурно мисълта за тази бедна душа ме караше да треперя.

В къщата беше тихо, чуваше се само честото пукане на огъня, тракането на иглите за плетене и въздишките ми. Ще попиташ „Защо въздишки“? Ами да, въздишки. Защото не бях щастлива. Бях се отдала на спомените си, а това е много лош навик за жена на петдесет години. Имах огън, имах покрив над главата си, имах топло ядене, но бях ли доволна? Не. Така че седях, наведена над сивия чорап, докато дъждът продължаваше да вали. След време станах да си взема парче кейк от килера — вкусен и сочен кейк, напоен с бренди. Той ме ободри. Но когато се върнах и взех иглите за плетене, сърцето ми се преобърна. Знаеш ли защо? Бях оформила петата два пъти!