Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Трябва да ме е изоставила.

Докоснах ръката му и статуята оживя.

— Няма смисъл да чакаме дъждът да спре — прошепнах. — Сигурно ще вали цял ден. Снимките могат да почакат. Хайде да вървим.

— Да — отвърна с пресипнал глас той. — Можем да вървим.

— Оттук по права линия е миля и половина — осведоми ме той, посочвайки към гората. — По пътя е по-дълго.

Прекосихме еленовия парк и почти стигнахме до края на гората, когато чухме гласове. Беше един женски глас, който плуваше през дъжда над чакълестата алея към децата й, и през парка чак до нас.

— Казах ти, Том. Прекалено е мокро. Те не могат да работят, когато вали така.

Децата спряха разочаровани при вида на неподвижните кранове и машинария. С качулките, нахлупени върху русите им главици, не можех да ги различа. Жената ги прибра и за миг семейството се сгуши на кратко съвещание под мушамите.

Аурелиус беше възхитен и погълнат от семейната картинка.

— Виждала съм ги и преди — казах. — Познаваш ли ги?

— Те са семейство. Живеят на „Улицата“. Къщата с люлката. Карън се грижи за елените в еленовия парк.

— Тук все още ли се ловува?

— Не. Тя просто се грижи за тях. Те са прекрасно семейство. Той завистливо гледаше след тях, сетне поклати глава, за да отклони вниманието си от Карън и децата й.

— Госпожа Лав беше много добра с мен и аз я обичах. Всичките останали неща… — и като направи жест, сякаш да изтрие нещо, се обърна към гората.

— Хайде. Да вървим към къщи.

Семейството с мушамите очевидно бе стигнало до същото решение.

Аурелиус и аз вървяхме в мълчаливо съгласие между дърветата.

Нямаше листа, които да пречат на светлината, и клоните, почернели от дъжда, се протягаха тъмни към мокрото небе. Като вдигна ръка, за да отмести надвисналите клонки, Аурелиус предизвика допълнителни дъждовни капки, които се прибавиха към онези, които падаха от небето. Прескочихме едно паднало дърво и като се наведохме, видяхме тъмната локва от дъждовна вода, събрала се в хралупата му, която бе превърнала изгнилата му кора почти в пух.

Тогава Аурелиус произнесе: „Това е моят дом“.

Беше малка каменна къщичка. Построена повече да издържи на времето, отколкото да бъде красива, тя въпреки това бе привлекателна със своите прости и солидни линии. Той ме поведе да я заобиколим. Дали беше на сто или на двеста години? Трудно бе да се определи. Не беше от къщите, които сто години могат да променят. Освен това отзад имаше голяма нова пристройка, почти толкова голяма, колкото самата къща, свързана с кухнята.

— Това е моето светилище — рече той и ме покани вътре.

Една голяма, масивна метална печка, бели стени, два огромни хладилника — това бе истинска кухня за сериозно готвене.

Аурелиус дръпна един стол и аз седнах до малка маса край шкаф за книги. Лавиците бяха претъпкани с издания по готварство на френски, английски, италиански. Една книга, по-различна от другите, лежеше на масата. Това всъщност беше дебел бележник, ъглите му бяха оръфани от годините, бе подвързан с кафява хартия, която бе станала прозрачна от десетилетията използване и отгръщане с мазни пръсти. На предната корица някой бе написал РЕЦЕПИТИ със старомоден ученически почерк. По-късно излишното И беше задраскано с друг, различен по цвят молив.

— Може ли? — попитах.

— Разбира се.

Отворих бележника и започнах да го разлиствам. Пандишпан „Виктория“, орехов хляб с фурми, кифлички, кейк със стафиди и джинджифил, пита „Придворна дама“, торта „Бейкуел“, плодов кейк… Изписването и почеркът ставаха все по-добри с всяка страница.

Аурелиус завъртя копчето на фурната, сетне, като се движеше грациозно и леко въпреки габаритите си, започна да изважда продукти. Когато подреди всичко на една ръка разстояние, той се захвана с приготвянето. Протягаше ръка за ситото или за ножа, без да погледне дори. Движеше се из кухнята по начина, по който шофьорите сменят скоростите на колата: ръката му се протягаше плавно и независимо, знаейки какво точно да направи и къде ще го намери, докато очите му не изпускаха купата, в която бъркаше продуктите. Той преся брашното, наряза маслото на парченца, изстиска портокала. Правеше всичко това естествено като дишането.

— Виждаш ли бюфета? — попита ме Аурелиус. — Там, вляво от теб? Би ли го отворила?

Смятах, че иска да му дам някакъв съд, и отворих вратичката на бюфета.

— Вътре ще намериш една торба, висяща на кукичка за закачане.

Беше нещо като чанта еднодневка, стара и със странна кройка. Страничните й парчета не бяха зашити, а просто подпъхнати. Закопчаваше се с тока и от всяка страна имаше прикрепена една дълга и широка кожена лента с ръждясала катарама, което позволяваше човек да я носи диагонално през гърдите си. Кожата беше суха и сбръчкана, а платът, който някога може би е имал цвят каки, сега бе просто с цвета на годините.