Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Фотоапаратът ми бе преметнат през врата. Измъкнах го изпод палтото си и го вдигнах до очите си. Беше ли възможно да уловя преходния външен вид на къщата през цялата тази влага? Съмнявах се, но исках да опитам.

Настроих лещите за далечно разстояние, когато улових слабо движение в единия край на обектива. Не беше моят дух. Децата се бяха върнали. Изглежда, бяха видели нещо в тревата и се бяха навели развълнувано над него. Какво ли беше то? Таралеж? Змия? Обзета от любопитство, настроих фокуса, за да виждам по-ясно.

Едното от децата посегна във високата трева и вдигна намереното. Беше жълтата каска на строител. С доволна усмивка то отметна назад качулката на якето си — сега можах да видя ясно, че бе момчето, и я сложи на главата си. Изправено неподвижно и мирно като войник, то стоеше с изпъчени гърди, с плътно долепени встрани на тялото му ръце, а лицето му бе напрегнато от усилието да запази прекалено голямата каска да не падне от главата му. Точно когато бе замръзнало в позата си, стана малко чудо. Една стрела от слънчева светлина намери пътя си през някакъв процеп в облаците и падна върху момчето, осветявайки го в неговия момент на слава. Аз натиснах бутона и направих моята снимка. Момчето с шапката, зад лявото му рамо жълта табела с надпис „Пазете си“, а зад дясното като фон къщата — едно безрадостно, размазано петно от сиво.

Слънцето изчезна, преместих поглед от момчето към фотоапарата, за да пренавия лентата и да прибера апарата на сухо. Когато погледнах обратно, децата бяха далеч надолу по пътя. Неговата дясна ръка държеше нейната лява, те подскачаха и се въртяха с еднаква стъпка, еднакво тежки, всеки от тях идеалният контрабаланс на другия. Полите на мушамите им се развяваха зад тях, краката им едва докосваха земята и те изглеждаха така, сякаш всеки миг щяха да се вдигнат във въздуха и да полетят.

Когато се върнах обратно в Йоркшир, не получих обяснение за заточението ми. Джудит ме поздрави с напрегната усмивка. Сивата дневна светлина се промъкваше под кожата й и се събираше в сенките под очите й. Тя бе дръпнала завесите в моята стая с няколко инча повече, откривайки по този начин по-голяма част от прозореца, но с това не ставаше по-светло.

— Гадно време — обясни Джудит и аз си помислих, че изглежда на края на силите си.

Въпреки че ме нямаше само няколко дни, имах чувството, че е минала цяла вечност. Денят приличаше повече на нощ. Притъмнялото тежко небе ни караше да се чувстваме изхвърлени от времето. Мис Уинтър се появи на една от нашите сутрешни срещи много късно. Тя също бе с пребледняло лице; не знаех дали причина за притъмнелите сенки, спотаени под очите й, е споменът за неотдавнашната болка или нещо друго.

— Предлагам по-гъвкава програма за нашите интервюта — обяви тя, когато се настани в кръга от светлина.

— Разбира се.

От моите разговори с доктора знаех за нейните лоши нощи, можех да разбера кога лекарствата, които вземаше, за да контролира болката, отслабваха или не постигаха пълен ефект. Така че се съгласихме, вместо да се появявам всяка сутрин в девет, да чакам да се почука на вратата ми.

Отначало почукването беше между девет и десет. Сетне се премести по-късно. След като докторът промени дозировката, тя започна да ме вика по-рано сутрин, но срещите ни бяха по-кратки; после стана навик да се срещаме по два или три пъти на ден, в различно време. Понякога, когато се чувстваше добре, ме викаше и говореше дълго и с подробности. Друг път ме викаше, когато я болеше. Тогава онова, което желаеше, не бе толкова моята компания, а обезболяващия ефект на самото разказване.

Краят на моите срещи в девет бе още една котва във времето, която си отиде. Слушах нейната приказка, пишех нейната приказка, сънувах нейната приказка, когато спях, а когато бях будна, приказката й бе онази, която постоянно се въртеше в мислите ми. Това бе като да живееш непрекъснато в книга. Нямах нужда дори да излизам от стаята си за хранене, тъй като можех да седя на бюрото си и да чета бележките си, докато ядях донесената от Джудит храна. Кашата означаваше, че е сутрин. Супа и салата показваха, че е обяд. Пържола и пай с бъбреци маркираха вечерта. Спомням си как размишлявах дълго над една чиния с бъркани яйца. Какво означаваха пък те? Можеше да означават всичко. Изядох няколко лъжици и бутнах чинията встрани.

В този дълъг и неразличим ход на времето има няколко инцидента, които заслужават внимание. Отбелязах си ги отделно от историята и те заслужават да бъдат споменати тук.