Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Какво е това? — попитах.

Той вдигна за секунда очите си от купата пред себе си.

— Това е чантата, в която съм намерен. И се върна отново към бъркането.

Чантата, в която бил намерен? Очите ми се преместиха бавно от торбата към Аурелиус. Макар и наведен, той бе повече от шест стъпки висок. Спомних си, че когато го видях за пръв път, си помислих, че е великан от приказките. Днес кожената дръжка нямаше да обвие дори талията му, но преди шейсет години е бил толкова малък, че да може да се побере в тази торба. Замаяна от факта колко могъщо е времето, седнах отново. Кой е бил човекът, който е поставил едно бебе в тази торба преди толкова много години? Сгънал е брезента около него, затегнал е токите, за да го предпази от дъжда и вятъра, преметнал е колана през тялото си, за да го носи, и го е отнесъл до къщата на госпожа Лав през нощта? Прокарах пръстите си по местата, които тя бе докоснала. Брезентът, токата, дръжката. Търсех някаква следа от нея. Някакъв знак, нещо изписано на Брайловата азбука или с невидимо мастило, някакъв код, които моето докосване можеха да разгадаят, само ако знаех как. Но аз не знаех.

— Мъчително е, нали? — попита Аурелиус.

Чух го как пъха тавата във фурната и да затваря вратата, сетне го почувствах до себе си, надничайки над рамото ми.

— Отвори я, ръцете ми са изцапани с брашно.

Откопчах токата и разтворих гънките на брезента. Те образуваха плосък кръг, в центъра, на който лежеше някаква смачкана хартия и дрипа.

— Това е моето наследство — произнесе Аурелиус.

Нещата изглеждаха като купчина боклук за изхвърляне, но той ги гледаше с напрегнатост, като момче, което гледа съкровище.

— Тези неща са моята история — продължи той. — Тези неща ми казват кой съм аз. Въпросът е само… въпросът е само да ги разбереш — объркването му бе напрегнато, но смирено. — През целия си живот се опитвах да ги събера, да ги снадя заедно. Все още мисля, че ако успея да намеря конеца, нишката… всичко ще си дойде на мястото. Например да вземем това.

„Това“ беше едно парче плат. Ленен, някога бял, сега с годините беше пожълтял. Отделих го от останалите неща и го пригладих. Беше избродиран със звездички и цветчета също в бяло; имаше четири съвсем мънички перлени копченца; това беше бебешка дрешка или нощничка. Големите пръсти на Аурелиус преминаха с копнеж над малката дрешка, но не смееха да я докоснат, за да не я изцапат с брашно. Сега малките ръкавчета щяха да станат само на единия му пръст.

— С това съм бил облечен — обясни той.

— Много е старо.

— Колкото мен, предполагам.

— По-старо дори.

— Защо мислиш така?

— Виж тук и тук, зашито е. Било е закърпено повече от веднъж. И това копченце не е еднакво с останалите. Преди теб е било носено от други бебета.

Очите му прескачаха от ленената дрешка към мен и обратно, жадни да научат повече.

— А ето и това — той посочи лист напечатана хартия. Личеше, че е бил откъснат от книга и намачкан.

Взех го в ръката си и започнах да чета.

„… първоначално не разбрах какво бе намерението му. Но когато го видях да става, да взема книгата и да я захвърля, инстинктивно отстъпих встрани с вик…“

Аурелиус поде фразата и продължи, без да чете, а по памет.

„… но не достатъчно бързо; томчето полетя, удари ме и аз паднах, като блъснах главата си във вратата и я спуках.

Разбира се, че я познах. Как можех да не я позная, когато един Бог знаеше колко пъти я бях чела!“

— „Джейн Еър“ — казах удивено.

— Ти я позна? Да, точно от тази книга е. Попитах един човек в библиотеката. От Шарлот не знам коя си. Имала цял куп сестри.

— Ти чел ли си я?

— Започнах я. Беше за някакво малко момиченце. То бе загубило семейството си, така че леля му го бе прибрала при себе си. Мисля, че с мен е станало същото. Тази леля била много гадна, не като госпожа Лав. Един от братовчедите й е този, който хвърля книгата по нея. Но по късно момичето отива на училище, в едно ужасно училище, където храната е много гадна, но си намира приятелка — тук той се усмихна, спомняйки си прочетеното. — Само че тогава приятелката й умира — лицето му помръкна. — А след това, изглежда, съм загубил интерес. Не я прочетох до края. Не можах да разбера какво е станало — той сякаш се отърси от недоумението си. — Ти чела ли си я? Какво става с нея накрая?

— Тя се влюбва в своя работодател. Неговата жена, която е луда, живее в същата къща, но тайно — и се опитва да я изгори, така че Джейн си отива. Когато се връща, жената е мъртва, а господин Рочестър е сляп. Обаче Джейн се омъжва за него.