Даян Сетърфийлд: Тринайсетата приказка

Беше ноември. Въпреки че когато свих в пасаж Лоундрес все още не бе станало прекалено късно, небето вече тъмнееше. Татко бе приключил работата си за деня, беше загасил лампите в магазина и бе пуснал капаците; но за да не се прибирам вкъщи на тъмно, бе оставил лампата на стълбището да свети. През стъклото на вратата светлината й очертаваше неясната форма на триъгълна шутовска шапка върху мокрия паваж и точно тогава, докато стоях в този бял триъгълник, преди да вкарам ключа си в ключалката, видях писмото. Още един бял триъгълник. То лежеше върху петото стъпало от земята, така че не можеше да го пропусна.

Затворих вратата и оставих ключа за магазина на обичайното му място зад книгата „Модерни принципи на геометрията“ от Бейли. Бедният господин Бейли. Никой не искаше неговата дебела, сива книга вече тридесет години. Понякога се чудех с какво бе заслужил ролята си на пазач на ключовете за книжарницата. Не мисля, че точно тази съдба е имал предвид, когато е писал произведението си цели две десетилетия.

Писмо. За мен. Това беше повече от събитие. Пликът с чисти ъгълчета, издут от дебелото си съдържание, бе адресиран на ръка, което сигурно е създало на пощальона доста трудности. Въпреки че стилът на писане беше старомоден, с богато украсени главни букви и къдрави завъртулки, първото ми впечатление бе, че е написано от дете. Буквите изглеждаха неумели. Техните неравни срички или изчезваха в нищото, или се бяха отпечатали дълбоко в хартията. Между буквите, които образуваха моето име, нямаше връзка. Всяка бе отделена от другата — МАРГАРЕТ.

„Л-И-Й“ бе написано като ново и заплашително изречение. Но аз не познавах деца. Точно затова си помислих — това е ръката на някой болен.

Обзе ме странно чувство. Вчера или онзи ден, докато съм била по работа, спокойна и сама, някой неизвестен човек — някой непознат странник, си бе направил труда да изпише моето име върху този плик. Кой беше този човек, чието вътрешно око се бе спряло върху мен, а аз не съм подозирала нищо?

Все още облечена с палтото и шапката си, приседнах на стълбите, за да прочета писмото. (Никога не чета, без да съм сигурна, че съм в безопасно положение, откакто преди седем години, докато седях на една висока стена и четях „Деца на водата“, запленена и потънала в описанията на подводния живот, несъзнателно отпуснах мускулите си. Вместо да бъда подхваната и задържана от нежната прегръдка на водата, която ме заобикаляше така живо в съзнанието ми, аз се приземих на земята и здравата се ударих. Все още мога да напипам белега под бретона си.)

Отворих плика и извадих около половин дузина листове, всичките изписани със същия почерк. Благодарение на работата си имам достатъчно опит в разчитането на трудни ръкописи. Няма някаква особена тайна в това. Търпение и практика са всичко, което се изисква. Както и желание да култивираш в себе си вътрешно око. Когато четеш някой ръкопис, който е бил повреден от вода, пожар, светлина или просто от годините, окото ти трябва да изследва не само формата на буквите, но и други особености. Скоростта, с която се е движил моливът. Натискът на ръката върху хартията. Прекъсвания или пропуски в почерка. Трябва да си спокоен, отпочинал. Да не мислиш за абсолютно нищо. Докато не се събудиш в един сън, в който ти самият си перото, което тича по пергамента, а пергаментът, от своя страна, гъделичка повърхността ти при всяко докосване на мастилото. Тогава можеш да го прочетеш. Намерението на автора, мислите му, съмненията, колебанията, копнежите и дълбоката му същност. Можеш да четеш толкова ясно, сякаш си бил същата онази свещ, която е осветявала страницата, докато перото е тичало по нея.

Не че това писмо представляваше подобно предизвикателство. То започваше с лаконичното обръщение „Госпожице Лий“; след това йероглифите бързо се разтапяха в букви, сетне в думи, накрая в изречения.

Ето какво прочетох:

„Госпожице Лий,

Веднъж дадох интервю за «Банбъри Хералд». В онези дни трябваше да бъда внимателна по отношение на биографията си. Изпратиха ми странен тип. Всъщност беше момче. Високо като мъж, но все още с детската пухкавост, присъща на младостта. Несръчен в новия си костюм. Костюмът беше кафяв и грозен, всъщност бе подходящ за по-възрастен мъж. Яката, кройката, материята, всичко бе неподходящо. Беше от дрехите, които една майка ще купи за момчето си, което току-що е завършило училище и отива да си търси работа, защото си въобразява, че с този костюм детето й някак си ще порасне. Но момчетата не оставят детството зад гърба си, когато свалят ученическата униформа.