Даян Сетърфийлд: Тринайсетата приказка

Добър въпрос. Какво очакваше той? Очите му блестяха от вътрешна треска. Гледаше ме прекалено отблизо. Изучаващо. Проникващо. Това момче търсеше нещо специално, бях сигурна в това. Челото му беше мокро от пот. Вероятно беше болен. Кажете ми истината, бе казал младежът.

Почувствах странно усещане вътре в себе си, сякаш миналото оживя. Слабото вълнение на предишния живот се преобърна в корема ми, създавайки вълна, която се надигна и тръгна по вените ми, изпрати хладни вълнички, които се разплискаха в слепоочията ми. Гадно усещане. Кажете ми истината.

Обмислих молбата му. Огледах я от всички страни, претеглих възможните последици. Той ме смути, това момче с бледото си лице и горящи очи.

— Добре — отвърнах.

Час по-късно той си отиде. Едно плахо, отсъстващо «довиждане» и никакъв последен поглед.

Не му казах истината. Как бих могла? Разказах му една приказка. Едно недохранено, недовършено, дребно нещо. Без искри, без пайети, само няколко мрачни и избелели кръпки, грубо тропосани една към друга с оръфани краища. Приказка от онези, които изглеждат като истинския живот. Или по-скоро онова, което хората си представят, че трябва да бъде истинският живот, което е нещо различно. Не е лесно за някой с моя талант да измисли подобна история.

Наблюдавах го през прозореца. Момчето се тътреше по улицата, раменете му бяха увиснали, главата наведена, всяка стъпка му причиняваше огромно усилие и умора. Цялата онази енергия, зарядът, силата, които носеше в себе си, когато се появи тук, бяха изчезнали. Аз ги бях убила. Не че обвинявам за всичко себе си. Той би трябвало да знае по-добре, вместо да ми вярва.

Никога повече не го видях.

Обаче онова чувство, което имах — вълнението в стомаха, в слепоочията, в пръстите ми, остана за известно време в мен. Издигаше се и спадаше заедно със спомена за думите на момчето. Кажете ми истината. «Не» — отвръщах упорито. Отново и отново. Не. Но то не се успокояваше, не се отказваше. Беше обезпокоително, беше влудяващо. Дори нещо повече — беше опасно. Накрая направих сделка с него. «Все още не». Въздъхнах, то се разшава, но накрая се примири и успокои. Утихна. Загуби се. Стана толкова тихо и спокойно, че забравих за него.

Колко време мина оттогава. Тридесет години? Четиридесет? Вероятно повече. Времето минава по-бързо, отколкото човек си мисли.

Напоследък момчето отново е в мислите ми. Кажете ми истината. Напоследък отново имам чувството за онова странно вътрешно вълнение. Има нещо в мен, което расте, разделя се и се умножава. Мога да го почувствам в стомаха си — грубо и твърдо, с размера на грейпфрут. То изсмуква въздуха от дробовете ми и мозъка от костите ми. Дългото криене го е променило. От хрисимо, кротко и подчиняващо се, то се е превърнало в побойник. Кавгаджия, хулиган, бандит. Отхвърля всякакви пазарлъци и споразумения, спира дискусиите, настоява за правата си. Не приема «не» за отговор. Истината, вика то, като ехо след момчето, гледайки неговия кафяв отдалечаващ се гръб. А след това се обръща към мен, затяга хватката си върху вътрешностите ми, извива ги и ги усуква. Ние сключихме споразумение, не помниш ли?

Време е.

Елате в понеделник. Ще изпратя кола да ви посрещне на гара Харогейт в четири и половина.

Колко време седях на стълбите, след като прочетох писмото? Не знам. Бях омагьосана. Имаше нещо в думите. Когато са в умели, ловки ръце, когато са сръчно манипулирани, думите могат да те направят свой заложник. Увиват се около крайниците ти като коприната на паяк и когато си така овързан, че не можеш да помръднеш, пробиват кожата ти, влизат в кръвта ти, вцепеняват мислите ти. Вътре в теб те продължават своята магия.

Когато най-накрая се пробудих и дойдох на себе си, можех само да предполагам какви процеси бяха протекли в тъмните дълбини на моето подсъзнание. Какво бе направило писмото с мен?

Знаех много малко за Вида Уинтър. Бях чувала различните епитети, които обикновено прикачаха към името й: най-обичаната английска авторка, Дикенс на нашия век, най-известният жив класик в света и т.н. Беше популярна, макар че, както установих по-късно, цифрите наистина бяха смайващи. Петдесет и шест книги, публикувани за петдесет и шест години, преведени на четиридесет и девет езика. Двадесет и седем пъти мис Уинтър бе обявявана от английските библиотеки за най-четения автор; по нейните романи бяха направени деветнадесет игрални филма. Според статистиките най-дискутираният въпрос бе: дали е продала повече книги от Библията? Трудността не беше в това да се пресметне колко книги е продала Вида Уинтър (една променяща се цифра в милиони, а да се получат достоверни и сигурни данни за Библията: каквото и да си мисли човек за словото Божие, известно е, че данните за неговите продажби са неблагонадеждни. Цифрата, която може би ме заинтересува най-много, докато седях в основата на стълбите, беше двадесет и две. Това беше броят на биографите, които поради липса на информация или недостиг на смелост, или след уговорки, предумване, а може би и заплахи от страна на самата мис Уинтър са били принудени да се откажат от опитите си да разкрият истината за нея. Но тогава не знаех нищо за тези неща. Знаех само една статистика и тя бе съвсем сигурна: колко книги на Вида Уинтър бях прочела аз, Маргарет Лий? Нито една.