Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Известно време само седях и мислех за „Джейн Еър“, за библиотеката и за пещта, за пожара в къщата, но без значение колко ги комбинирах, подреждах и преподреждах, не можех да намеря някаква връзка.

Другото, което си спомням от онова време, е случката със снимката. Една сутрин върху таблата ми се появи малък пакет, адресиран до мен с наклонения почерк на баща ми. Това бяха моите снимки от Ейнджълфийлд. Бях му изпратила лентата, а той я бе промил и копирал за мен. Имаше няколко чисти и ясни снимки от първия ден: къпините, израснали върху развалините на библиотеката, бръшлянът, който се виеше по каменното стълбище. Стреснах се, когато видях снимката на спалнята, където се срещнах лице в лице с моя дух; над старата камина се виждаше само отразеният блясък на светкавицата. Все пак я извадих от купчинката и я пъхнах в бележника си.

Останалите снимки бяха от втория ден и повечето от тях представляваха озадачаващи композиции от тъмнина и мрак. Онова, което си спомнях, бяха сиви сенки, покрити със сребристо; мъглата се движеше като воал от газ; моето собствено дишане бе нещо средно между въздух и вода. Но апаратът ми не бе хванал нищо от това, а тъмните петна, които прекъсваха сивото, не беше ясно дали са камък, стена, дърво или гора. След половин дузина подобни снимки се отказах да ги разглеждам. Пъхнах купчинката в джоба на жилетката си и слязох в библиотеката.

Бяхме на средата на интервюто, когато забелязах настъпилата тишина. Отново се бях унесла, изгубена както винаги в нейния свят от детството на близначките. Възстанових звука на гласа й, спомних си промяната на тона, фактът, че тя се обърна към мен, но не можах да си спомня думите.

— Какво? — попитах.

— Джобът ви — повтори тя. — Има нещо в джоба ви.

— О… това са снимки… — в този безвремеви отсек по средата между приказката и живота, когато все още не можех да съобразявам бързо, аз се обърках и измънках. — Снимки на Ейнджълфийлд.

Докато се осъзная, те бяха в ръцете й. Отначало тя ги разгледа една по една, напрягайки се да види през очилата си размазаните форми. Тъй като един неразличим образ следваше друг, тя издаде една лека въздишка — запазена марка „Вида Уинтър“, която издаваше, че очакванията й са напълно оправдани, и устата й се стегна в критична черта. Със здравата си ръка започна да прехвърля купчинката по-бързо и повърхностно. За да покаже, че не очаква да намери нещо интересно, след бегло поглеждане тя хвърляше всяка снимка върху масата. Бях хипнотизирана от падащите на равни интервали снимки. Те оформиха разбъркано ветрило върху повърхността й, като падаха една върху друга и се плъзгаха по гладката им повърхност.

И изведнъж ритъмът спря. Мис Уинтър седеше напрегнато, държеше една снимка и я разучаваше с намръщено лице. Видяла е дух, помислих си.

След доста време, преструвайки се, че не усеща моя поглед върху себе си, я пъхна под оставащата дузина, прегледа другите, като ги хвърляше както преди. Когато онази, която бе привлякла вниманието й, се показа на повърхността, тя едва я погледна и я добави при останалите.

— Не бих могла да кажа дали е Ейнджълфийлд, но щом вие казвате — рече ледено, събра цялата купчина, но докато ми я подаваше, я изтърва.

— О, извинете ме. Ръката ми — промърмори. Аз се наведох да събера снимките, а тя продължи историята, откъдето я бе прекъснала.

По-късно разгледах отново снимките. Макар че редът им бе разбъркан, не беше трудно да кажа коя я бе поразила толкова силно. След купчината замазани, сиви образи имаше само една, която се открояваше. Седнах на края на леглото си, гледах снимката и си спомнях момента. Изтъняването на мъглата и топлината на слънцето се бяха комбинирали точно навреме, за да позволят на един слънчев лъч да падне върху момченце, което бе застанало мирно, с вдигната брадичка, с изправен гръб, с очи, издаващи страха и опасението му, че всеки миг голямата жълта каска на главата му ще се свлече и ще падне.

Защо тази снимка я бе заинтригувала? Разгледах внимателно фона, но къщата, която вече бе наполовина разрушена, представляваше само сиво петно зад дясното рамо на момчето. По-близо до него се виждаше решетката на бариерата и ъгълчето на табелата „Пазете се“.

Дали момчето бе привлякло интереса й?

Половин час се чудих, но не стигнах до никакво обяснение. Тъй като бях объркана, я пъхнах вътре в книгата до снимката на едно отсъствие в огледалото.

Освен снимката на момчето и играта на Джейн Еър и пещта, много малко други неща проникваха през покривалото, което приказката на мис Уинтър хвърляше върху мен.