Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Джон продължи да доставя храна от градината. Готвеше, режеше месо в чинията на Мисус и слагаше малки залъци в устата й. Вдигаше чашата й със студен чай и запарваше пресен. Не беше дърводелец, но закова нови дъски върху изгнилите тук и там, изпразваше легените в стаите и отиде на покрива да огледа дупките.

— Ще трябва да поправим това — каза той решително. Но точно сега не валеше много, нямаше и сняг, така че покривът можеше да почака. Трябваше да се свършат много други неотложни неща.

Така че той переше чаршафите и дрехите. Те съхнеха твърди и лепкави с остатъци от сапун по тях. Дереше зайци и скубеше фазани, след което ги печеше. Миеше съдовете и чистеше мивката. Джон знаеше какво трябва да се прави. Беше виждал Мисус да го прави стотици пъти.

От време на време прекарваше по половин час в градината, но не можеше да й се радва. Удоволствието да бъде там бе засенчено от тревогата за онова, което може да стане в къщата в негово отсъствие. И освен това, за да я поддържа както трябва, се изискваше повече време, отколкото той бе в състояние да отдели. Накрая единствената част от градината, за която продължи да се грижи, беше зеленчуковата, а останалата бе оставена на произвола на съдбата.

След като свикнахме с това, се оказа, че нашият нов начин на съществуване беше истински комфорт. Винарската изба на къщата се оказа постоянен и таен източник на финанси за домакинството и с времето нашият живот започна да става по-добър. Наистина по-добър, ако Чарли просто си останеше в неизвестност. Неоткрит — нито мъртъв, нито жив, той просто не създаваше неприятности и не правеше никому нищо лошо.

Така че аз запазих онова, което знаех, само за себе си.

В гората имаше една колиба. Неизползвана и необитаема от сто години, обрасла с тръни и заобиколена от коприва, тя беше мястото, където ходели Чарли и Изабел, когато били деца. След като Изабел бе отведена в приюта, Чарли продължи да ходи там; знаех, защото го бях виждала, хленчещ и драскащ любовни думи по костите си с онази стара игла.

Според мен това беше мястото, където се бе скрил. Така че когато той изчезна, аз отидох направо там. Промъкнах се през къпините и висящите растения, които закриваха входа, и влязох в нея. Въздухът бе изпълнен със сладка гнилост. И там го открих. В мрака на колибата, отпуснат в ъгъла, със свити крака и пушка, допряна до едната му страна. Половината му лице липсваше. Познах го по другата половина въпреки личинките. Беше Чарли.

Върнах се обратно, без да се пазя от тръните и копривата. Нямах търпение да се махна оттам, да избягам по-далеч. Но образът му остана с мен и докато тичах, ми изглеждаше почти невъзможно да избягам от празния му едноок поглед, който ме преследваше.

Къде можех да намеря утеха?

Знаех една къща. Обикновена малка къща в гората. Веднъж или два пъти бях крала храна оттам. И отидох там. Скрих се до прозореца, успокоих дишането си и знаех, че съм близо до обикновения начин на живот. А когато престанах да дишам тежко, погледнах вътре към жената, която седеше на стола си и плетеше. Въпреки че тя не знаеше, че съм там, нейното присъствие ме успокои като добрата кръстница от приказките. Гледах я и промивах очите си, докато видението за тялото на Чарли избледня и биенето на сърцето ми се възстанови и стана нормално.

Върнах се в Ейнджълфийлд. И не казах на никого. Бяхме си по-добре така. Нали ако кажех, това нямаше да промени нещата за него?

Той беше първият от моите духове.

Напоследък ми се струва, че колата на доктора е постоянно паркирана на алеята пред къщата. Когато пристигнах за пръв път в Йоркшир, той се обаждаше на всеки трети ден, сетне започна да идва на всеки втори, после всеки ден, а сега идваше по два пъти на ден. Внимателно огледах мис Уинтър. Знаех фактите. Тя беше болна. Същевременно, когато ми разказваше своите приказки, изглеждаше изпълнена със здраве, което не бе повлияно от болестта и годините. Обяснявах си този парадокс, като си казвах, че това е благодарение на постоянното внимание, което докторът й отделяше. То я поддържаше.

И все пак тя очевидно слабееше с всеки изминал ден. Как иначе можех да приема неочакваното обяснение на Джудит една сутрин? Ни в клин, ни в ръкав тя ми съобщи, че мис Уинтър не желае да ме види. Че за ден-два ще отложим нашите интервюта. Така че, ако съм нямала какво да правя тук, бих могла да си взема кратка ваканция.

— Ваканция ли? — възкликнах. — След врявата, която вдигна, когато отсъствах последния път, никога не бих си помислила, че ще ме пусне във ваканция! А и Коледа е само след няколко седмици!