Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Стойте далеч — нареди той и влезе в стаята. Аз го последвах на няколко крачки.

Пристъпихме внимателно през остатъците от изгнила, развалена храна върху пода на старата детска стая, вдигайки облаци от мухи, които се разлетяха из въздуха, докато минавахме. Чарли бе живял като животно. Мръсни паници, покрити с мухъл, се търкаляха по пода, върху камината, по столовете и на масата. Вратата към спалнята беше открехната. С края на цепеницата, която все още държеше в ръката си, Джон внимателно я побутна и една уплашена мишка притича между краката му. Страховита, ужасяваща сцена. Още повече мухи, още повече развалена храна, и най-лошото: беше ясно, че Чарли е бил болен. Купчина от изсъхнало, почерняло от накацалите мухи повръщано, се виждаше върху чергата на пода. На масичката до леглото имаше цял куп кървави носни кърпички и старата игла за кърпене на Мисус.

Леглото беше празно. Само смачкани, мръсни чаршафи с петна от кръв и други човешки гадости.

Не говорехме. Опитахме се и да не дишаме, но когато по необходимост трябваше да поемем дъх през устата си, болният, отвратителен въздух стисна гърлата ни и ни се догади. Все още не бяхме стигнали до най-лошото. Имаше още една стая. Джон трябваше да се стегне, за да отвори вратата на банята. Още преди да бъде отворена напълно, ни обзе ужас. Преди миризмата да ме удари в носа, изглежда, кожата ми я почувства и по тялото ми изби студена пот. Тоалетната беше в ужасно състояние. Капакът бе спуснат, но не можеше да задържи преливащата маса, която уж трябваше да скрие. Но това не беше нищо. Защото във ваната — Джон отстъпи крачка назад и щеше да ме настъпи, ако в същия момент аз самата не отскочих — ваната беше пълна с тъмна помия от човешки изпражнения, чиято воня прогони мен и Джон през вратата, през курешките от плъхове и мухи, през коридора, надолу по стълбите и навън през вратата.

Стана ми лошо. Повърнах и купчината жълта течност върху зелената трева изглеждаше свежа, чиста, дори сладка в сравнение с видяното горе.

— Няма нищо — рече Джон и ме потупа по гърба с ръката си, която все още трепереше.

Мисус, която ни последва със забързаното си тътрене, дойде при нас на моравата, върху лицето й бяха изписани въпроси. Какво можехме да й кажем?

Намерихме кръвта на Чарли. Намерихме изпражненията на Чарли, пикнята и повръщаното. Но къде беше самият Чарли?

— Няма го там — казахме й ние. — Заминал е.

Върнах се в стаята си, мислейки върху чутата история. Беше любопитна в няколко аспекта. Изчезването на Чарли, разбира се, бе интересен обрат на събитията. То ме накара да мисля за справочниците и за странното съкращение ЮСА. Но имаше и още нещо. Дали тя знаеше, че го бях забелязала? Не показах с нищо, но забелязах. Днес мис Уинтър за пръв път каза аз.

В моята стая, върху таблата със сандвичи с шунка, намерих голям кафяв плик.

Мистър Ломакс — адвокатът, бе отговорил на писмото ми по пощата. Прикрепено към неговата кратка, но любезна бележка имаше копие от договора на Хестър, който прегледах и оставих встрани, и едно писмо с препоръки от някоя си лейди Блейк в Неапол, която пишеше похвали за способностите и уменията на Хестър, и най-интересното от всичко — едно писмо за приемане на предложената работа, написано от самата тайнствена работничка.

„Скъпи доктор Модели,

Благодаря ви за предложението за работа, което така любезно ми направихте.

С удоволствие ще мога да заема поста в Ейнджълфийлд, от 19 април, както предлагате.

Проучих и разбрах, че влаковете стигат само до Банбъри. Вероятно ще ме посъветвате как мога да стигна оттам до Ейнджълфийлд. Ще пристигна на гарата в Банбъри в десет и половина.

В главните букви на Хестър имаше твърдост, наклонът се отличаваше с последователност, забелязваше се едно плавно преливане в средните извивки на буквите „г“ и „и“. Писмото не беше много дълго: достатъчно късо за икономия на мастило и хартия и достатъчно дълго за яснота. Нямаше украси. Нямаше сложни извивки, спирали, цветенца или воланчета. Красотата на правописа идваше от чувството за ред, баланс и пропорция. Това беше уверена, сигурна ръка. Това беше самата Хестър.

В десния горен ъгъл имаше адрес в Лондон.

Добре, помислих си, сега ще мога да те открия.

Написах едно писмо до генеалога 19 19 Човек, който се занимава с произхода и родовите връзки. — Б.пр. , който татко ми препоръча. То стана доста дълго: трябваше да се представя, защото той едва ли предполагаше, че господин Лий има дъщеря; трябваше да засегна леко въпроса за алманасите, за да оправдая искането си; трябваше да изброя всичко, което знаех за Хестър: Неапол, Лондон, Ейнджълфийлд. Но същината на писмото ми беше проста. Намерете я.