Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Не само хората реагираха на отсъствието на Хестър. Къщата реагира моментално. Първото нещо бяха настъпилите тишина и спокойствие. Нямаше го потропващото „чук-чук-чук“ от стъпчиците на Хестър нагоре и надолу по стълбите и коридорите. Сетне чукането и коването на покрива също спря. Майсторът, след като откри, че Хестър вече я няма, с основание си помисли, че след като няма човек, който да подаде фактурите под носа на Чарли, няма да има и кой да му плати за работата. Той събра инструментите си и си отиде, като се върна само веднъж за стълбата си. И никой повече не го видя.

От първия ден на тишина къщата избра и тръгна отново по своя дълъг, бавен ход на разпадане. Първо, дребните неща: мръсотията започна да се просмуква от всяка пукнатина върху всеки предмет; повърхностите се покриха с прах; прозорците се покриха с тънък слой от нечистотия. Всички промени на Хестър бяха повърхностни. Те изискваха ежедневни грижи и поддръжка. И тъй като Мисус престана да се старае в почистването, накрая то напълно отпадна и истинската, постоянната природа на къщата започна да се възстановява. Дойде времето, когато човек не можеше да вземе нещо, без да почувства старото лепкаво чувство за мръсотия по пръстите.

Нещата много скоро се върнаха в старото си русло. Ключовете бяха първите, които си отидоха. За една нощ те се измъкнаха от ключалките и връзките, сетне се събраха да си правят компания в кухината, под една разклатена дъска на пода. Сребърните свещници, които все още светеха благодарение лъскането на Хестър, отидоха от лавицата над камината в дневната, в гнездото на Емелин под леглото й. Книгите изоставиха своите места по лавиците в библиотеката и се качиха горе, където се настаниха в ъглите и под диваните. Завесите бяха дръпнати и спуснати. Дори мебелите използваха липсата на контрол, за да се разместят. Една софа беше преместена от мястото си до стената; един стол отиде две крачки вляво. Всички свидетелства за присъствието на домашния дух бяха налице.

Част от покрива, който бе в процес на поправка, се влоши, преди да се подобри. Някои от дупките, оставени от майстора, бяха дори по-големи, отколкото онези, които трябваше да поправи. Беше идеално да лежиш на пода под покрива и да усещаш слънчевата светлина върху лицето си, но дъждът беше неприятно нещо. Дъските на пода започнаха да омекват, водата се процеждаше и падаше на долния етаж. Имаше места, където не биваше да се стъпва, защото подът хлътваше под краката. Скоро той щеше да се срути и човек щеше да бъде в състояние да гледа право в стаята под него. И колко време подът на долната стая щеше да издържи, преди да се види библиотеката? А дали подът на библиотеката щеше да поддаде? Дали някой ден щеше да стане възможно да застанеш в мазето и като погледнеш през четирите етажа нагоре, да видиш небето?

Водата, също като Бог, се промъкваше по неведоми пътища. Веднъж влязла в къщата, тя се подчиняваше на земното притегляне, намираше си тайни пътища, заливчета, пропасти и пътечки, просмукваше се и кривваше в неочаквани посоки; събираше се на най-неочаквани места. Навсякъде из къщата имаше парцали да попиват влагата, но никой не си правеше труда да ги изстиска; тенджери и купи бяха поставени тук и там, за да събират капките, но те преливаха, преди някой да се сети да ги изпразни. Постоянната влага причини падането на мазилката от стените и разяде хоросана. На таванския етаж имаше стени, които бяха толкова нестабилни, че човек можеше да ги събори с една ръка като разклатен зъб.

А какво правеха близначките сред всичко това?

Раната, която Хестър и докторът им нанесоха, беше много сериозна. Нещата за тях никога нямаше да бъдат същите, винаги щяха да носят един белег, а ефектът от разделянето им нямаше да изчезне напълно. Въпреки това те чувстваха белега по различен начин. Аделин моментално бе изпаднала в състояние на безтегловност, когато бе разбрала какво са сторили Хестър и докторът. В момента, в който загуби сестра си, тя загуби себе си и нямаше спомен за времето, когато е била отделена от нея. В нейния мозък тъмнината, която се бе появила между загубата и намирането на близначката й, може би продължаваше една година или една секунда. Не че сега това имаше някакво значение. Тъй като тъмнината вече бе изчезнала, Аделин бързо се върна към живота.

При Емелин нещата бяха различни. Тя не получи облекчението на амнезията и страда по-дълго и по-тежко. През първите седмици всяка секунда за нея представляваше истинска агония. Беше като ампутирана, без упойка, плачеше от болка, изумена, че човешкото тяло може да страда толкова много и да не умре от болка. Но малко по малко, клетка по клетка, макар и изпълнена с болка, тя започна да се оправя. Дойде време, когато само сърцето й изгаряше от болка. А после дори сърцето й бе в състояние, поне от време на време, да чувства и други емоции, освен скръб. Скоро Емелин се адаптира към отсъствието на сестра си. Тя се научи как да съществува сама.