Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Какво да прави? Да изтича при близначките беше безсмислено. За да стигне до тях, трябваше да премине през дълга просека в откритото поле и те щяха да я забележат и да избягат, преди да измине и половината разстояние. Така че тя продължи към къщата на доктора. Тичешком.

Задъхана започна да чука нетърпеливо на вратата. Отвори й госпожа Модели, стиснала недоволно тънките си устни при шума, който беше вдигнала, но Хестър имаше по-важни неща в главата си вместо извинения и затова се шмугна покрай нея право към вратата на лекарския кабинет. Тя влезе вътре, без да чука.

Докторът я погледна, изненадан да види лицето на своята сътрудничка, зачервено от напрежение, косата й, която обикновено бе спретнато сресана и прибрана, сега се бе измъкнала от фибите и стърчеше на всички страни. Тя бе останала без дъх. Искаше да говори, но за миг не можа да произнесе нито звук.

— Какво ви става? — попита той, надигайки се от стола си и заобикаляйки бюрото, за да сложи ръце на раменете й.

— Аделин! — едва произнесе като въздишка Хестър. — Позволили сте й да излезе?

Изненадан и заинтригуван, докторът се намръщи. Той мълчаливо завъртя Хестър за раменете, така че да погледне към другия край на стаята.

Там на един стол седеше Аделин.

Хестър се обърна обратно към доктора.

— Но аз я видях току-що! Беше с Емелин! В края на гората, под нивата на Оутс… — тя започна обяснението си, но гласът й замря, защото се обърка.

— Успокойте се, седнете тук, пийнете малко вода — каза загрижено докторът.

— Трябва да е избягала. Но как е могла да избяга? И да се върне толкова бързо? — Хестър се опитваше да проумее нещата.

— Аделин не е мърдала от тази стая през последните два часа. След закуска. През цялото време не е оставяна без наблюдение — докторът погледна Хестър в очите, а те бяха напълно объркани от емоциите. — Трябва да е било друго някое дете. Може би някое от селото — предположи той, поддържайки лекарската си репутация.

— Но… — Хестър поклати глава. — То беше облечено с дрехите на Аделин! Имаше нейната коса!

Тя отново се обърна да погледне Аделин. Отворените очи на момичето бяха индиферентни за света. Тя не бе със зелената рокля, която Хестър бе зърнала преди няколко минути, а с морскосиня, и косата й не бе пусната, а заплетена на плитка.

Хестър недоумяващо се обърна към доктора. Дишането й не бе стабилно. Нямаше никакво рационално обяснение за онова, което бе видяла. Това не бе научно! А Хестър знаеше, че светът е напълно и доказано научен. Можеше да има само едно обяснение.

— Сигурно съм полудяла! — прошепна тя. Зениците й се разшириха, а ноздрите се свиха. — Видяла съм дух!

Очите й се напълниха със сълзи.

Това предизвика странно усещане у доктора — да види как неговата сътрудничка и единомишленица стига до подобно състояние на объркани емоции. И въпреки че ученият първо се възхищаваше на Хестър за хладния й разум и за мозъка, които притежаваше, мъжът в него бе този, който отговори на нейното объркване напълно инстинктивно, като я прегърна и сложи устните си върху нейните в страстна целувка.

Хестър въобще не се възпротиви.

Подслушването на вратата, както вече отбелязахме, не е укорително поведение, когато се прави в името на науката, и жената на доктора бе просто един любопитен учен, който влезе да види собствения си съпруг. Целувката, която толкова изненада доктора и Хестър, не бе никаква изненада за госпожа Модели, която от известно време очакваше да се случи нещо подобно.

Тя отвори със замах вратата и влезе, а в кабинета избухна истински взрив от разярена справедливост.

— Ще ви бъда благодарна, ако напуснете дома ми моментално — обърна се тя към Хестър. — Можете да изпратите Джон с двуколката да вземе детето.

После се обърна към мъжа си.

— С теб ще говоря по-късно.

С това експериментът приключи. Както и много други неща.

Джон прибра Аделин обратно в къщата. Той не видя нито доктора, нито жена му, но чу от прислужницата за събитията от сутринта.

В Ейнджълфийлд Хаус той върна Аделин в старото й легло, в старата й стая и остави вратата леко открехната.

Емелин, която бродеше сред дърветата, повдигна глава, подуши въздуха и тръгна право към къщата. Тя влезе през кухненската врата, качи се по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж и се отправи без колебание към старата им стая. След което затвори вратата зад себе си.

А Хестър?

Никой не я видя да се връща в къщата, никой не я чу да си тръгва. Но когато Мисус почука на вратата й на другата сутрин, откри малката подредена стая празна.