Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Всъщност работата с Емелин никак не беше лесна. Имаше един ужасен ден, когато тя, следвайки своя нос, тръгна към един шкаф с парцали, които обикновено сестра й обличаше. Тя ги извади и задържа до лицето си, вдъхвайки остарелия им животински аромат, сетне се облече с тях. Беше доста гадно, но лошото тепърва предстоеше. Облечена по този начин, Емелин видя образа си в огледалото и приемайки отражението за сестра си, затича презглава към него. Сблъсъкът беше силен и звукът страшен, достатъчен да накара Мисус да изтича и да я намери хлипаща край огледалото, но не заради собствената си болка, а заради бедната си сестра, която бе счупена на няколко парчета и сега кървеше.

Хестър свали и отнесе дрехите със себе си, като накара Джон да ги изгори. Освен това нареди на Мисус да обърне всички огледала с лице към стената. Емелин беше объркана, но случки от подобно естество повече не се повториха.

Тя не говореше. Въпреки самотното си шепнене, което ставаше винаги зад затворените врати и винаги на езика на близначките, Емелин не можеше да бъде накарана да говори, да произнесе дори една-единствена дума на английски пред Мисус или Хестър. Това беше нещо, което трябваше да обсъдят. Хестър и докторът проведоха една дълга среща в библиотеката и накрая стигнаха до заключението, че няма причини да се тревожат. Знаеха, че Емелин може да говори, значи отново щеше да проговори, но трябваше да мине време. Отказът да говори, инцидентът с огледалото — това, разбира се, бяха разочарования, но науката е пълна с разочарования. А я вижте прогреса! Не беше ли Емелин достатъчно силна, че дай позволят да излезе навън? Ето че напоследък тя прекарваше по-малко време, размотавайки се на пътя близо до невидимата граница, зад която не смееше да пристъпи, гледайки по посока на докторската къща. Нещата щяха да тръгнат така, както се очакваше.

Прогрес ли? Не бе постигнато нищо повече от резултатите на Хестър при пристигането й. То бе всичко, което имаха. Вероятно вътрешно се чувстваха облекчени, защото какъв щеше да бъде резултатът от един евентуален успех? Той щеше да елиминира причината за тяхното сътрудничество. И въпреки че бяха слепи към този факт и не искаха да си го признаят, двамата не желаеха това да се случи.

Хестър и доктор Модели никога нямаше да прекратят експеримента по свое собствено желание. Никога. Трябваше да се случи нещо друго, нещо изключително, за да се сложи край на това. Нещо, което щеше да се появи изневиделица.

— Какво беше то?

Въпреки че бе време да приключим интервюто, въпреки че тя бе изтощена — видът й ставаше сиво-бял, както когато наближаваше време да пие лекарствата си, въпреки че бе забранено да се задават въпроси, не успях да устоя и да не попитам.

Независимо от болката, която очевидно изпитваше, мис Уинтър се наведе напред и в очите й проблесна зелена палава светкавица.

— Вярвате ли в духове, Маргарет?

Дали вярвах в духове? Какво можех да кажа? Кимнах. Доволна, мис Уинтър се облегна назад в стола си и аз имах усещането, че съм издала повече, отколкото си мислех.

— Хестър не вярваше. Нали беше учен. Така че понеже не вярваше в духове, тя имаше голям проблем, когато срещна един от тях.

Всъщност ето какво стана:

Един ясен ден Хестър, след като приключи своите задължения, напусна къщата рано и реши да отиде пеша по един обиколен път до къщата на доктора. Небето беше синьо, въздухът миришеше на свежо и чисто и тя се чувстваше изпълнена с енергия и сила, за които нямаше име, но които я караха да копнее за изнурителна работа.

Пътят през нивите се виеше по едно възвишение, което откриваше чудесен изглед към полето и земите наоколо. Тя бе изминала около половината път до докторската къща, вървейки енергично и стегнато, с разтуптяно сърце. Струваше й се, че би могла да полети, стига само да настрои мозъка си за това, когато видя нещо, което я накара да спре като закована.

На известно разстояние от нея, Емелин и Аделин си играеха заедно на полето. Не можеше да ги сбърка. Две гриви от червена коса, два чифта черни обувки; едното дете облечено в морскосиня поплинена рокличка, която Мисус бе облякла сутринта на Емелин, другото със същата, но зелена.

Това бе невъзможно!

Хестър беше учен. Тя ги виждаше с очите си, значи бяха там. Трябваше да има някакво друго обяснение. Сигурно Аделин е избягала от къщата на доктора. Сигурно апатията й я е напуснала така неочаквано, както я бе обзела, и възползвайки се от предимството на някой отворен прозорец или от връзката ключове, оставени на масата, тя е избягала, преди някой да забележи възстановяването й. Това беше обяснението.