Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Много повече внимание обърнах на подписа на другия бенефициент. Той беше почти неразличим, напълно нечетлив, но най-накрая успях да открия чий е. Дали няма да разкрия една от най-добре пазените тайни в днешно време? Но вие може би вече знаете това? То ли предизвика интереса ви към случая?

Не се страхувайте! Аз съм човек, който може да пази тайна. Най-дълбока тайна. Кажете на баща си да ми даде добра отстъпка за «Jusstitiae Naturalis Principia» и няма да кажа никому нито дума!

Обърнах направо на копието, което професор Кодуоладр ми бе пратил. Имаше място за подписите на племенниците на Чарли. Както той бе казал, господин Ломакс се бе разписал от името на Емелин. Това доказва, че тя е оцеляла след пожара, най-малкото това. На втория ред беше името, което се надявах да намеря. Вида Уинтър. А след него в скоби думите: Известна преди като Аделин Марч.

Доказателството.

Вида Уинтър беше Аделин Марч.

Тя казваше истината.

С това доказателство в главата отидох в библиотеката за срещата си с нея, изслушах и записах в моя малък бележник спомените на мис Уинтър за последиците от заминаването на Хестър.

Аделин и Емелин прекараха първата нощ и първия ден в своята стая в леглото, с ръце, обвити около телата им, и с очи, които не се откъсваха от очите на другата. Между Мисус и Джон-да-диг имаше мълчаливо съгласие да се отнасят с тях така, сякаш са били болни и сега оздравяват. Всъщност в известен смисъл си беше точно така. Беше им нанесена рана. Така че те лежаха в леглото, опрели нос до нос, гледащи се кривогледо, защото бяха прекалено близо. Без думи. Без усмивка. Премигващи едновременно. А когато преливането, което се извърши през това двадесет и четири часово взиране приключи, връзката, която бе насилствено разрушена, се възстанови. Но като всяка излекувана рана, тя остави своите белези.

Междувременно Мисус бе в състояние на пълно объркване от онова, което бе станало с Хестър. Джон, който не искаше да я разочарова по отношение на гувернантката, не каза нищо, но мълчанието му само я окуражи да се чуди на глас.

— Предполагам, че е казала поне на доктора къде отива — завърши нещастно Мисус. — Ще разбера от него кога смята да се върне.

Тогава вече Джон трябваше да проговори и той каза грубо:

— Никъде няма да ходиш! Няма да го питаш въобще нищо! Освен това няма да го видим тук повече.

Мисус се отвърна намръщена от него. Какво им ставаше на всички? Защо Хестър не беше тук? Защо Джон бе разстроен? И докторът, който бе постоянен посетител в къщата — защо нямало да идва повече тук? Бяха се случили неща, които бяха извън обсега на нейното възприятие. Напоследък все по-често, и за все по-дълги периоди от време тя имаше чувството, че нещо в света не върви както трябва. Неведнъж сутрин се събуждаше, за да открие, че бяха минали цели часове, без да оставят следа в паметта й. Нещата, които очевидно правеха впечатление на другите хора, за нея бяха без значение. А когато задаваше въпроси, за да се опита да разбере какво става, в очите на хората се появяваше някакъв странен поглед, който те бързо прикриваха. Да. Ставаше нещо странно и необяснимото отсъствие на Хестър беше част от него.

Джон, въпреки че съжаляваше за нещастието на Мисус, бе облекчен, че Хестър си бе отишла. Заминаването на гувернантката, изглежда, свали голям товар от плещите му. Той идваше по-свободно и по-често в къщата, а вечер прекарваше повече часове в кухнята с Мисус. Според неговия начин на мислене загубата на Хестър въобще не беше загуба. Тя наистина бе допринесла животът му да се подобри, като го бе насърчила да се заеме с възстановяването на градината, но го бе направила толкова ловко, така неуловимо и дискретно, че за него бе просто и естествено да преподреди мисълта си така, че да си внуши, че решението е било изцяло негово. Когато стана ясно, че Хестър си е заминала завинаги, той извади ботушите си изпод навеса и седна да ги лъска до печката, с крака върху масата, защото кой можеше вече да го спре!

В детското крило яростта и гневът, изглежда, бяха напуснали Чарли, оставяйки след себе си само печална умора. Понякога човек можеше да долови неговите бавни, влачещи се по пода стъпки, а понякога, с ухо до вратата, можеше да го чуе как плаче с изтощените ридания на окаяно, нещастно двугодишно хлапе. Можеше ли това да се дължи на някаква дълбока мистерия, свързана с научния подход, с който Хестър му бе въздействала през затворените врати и бе задържала неговото най-дълбоко отчаяние на разстояние? Не изглеждаше невъзможно.