Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

След това те се събраха и отново бяха близнаци. Макар че Емелин вече не бе същата близначка, както преди, и това бе нещото, което Аделин не разбра веднага.

В началото съществуваше само удовлетворението, че са заедно. Бяха неразделни. Където отидеше едната, другата неизменно я следваше. В градината с фигурите двете обикаляха около старите дървета и играеха безкрайните си игри на „сега ме видя, а сега не“ — едно повторение на неотдавнашното им преживяване на загубата, както и установяването за пореден път, че Аделин никога няма да се умори. При Емелин новостта постепенно започна да се изхабява. Промъкна се част от стария антагонизъм. Емелин искаше да върви по един път, Аделин по друг, така че те се биеха. И както преди, Емелин обикновено се предаваше. Но в своята нова, тайна същност тя вече осъзнаваше това.

Макар че Емелин бе харесвала Хестър, сега тя не й липсваше. По време на експеримента влиянието й бе намаляло. В края на краищата тя знаеше, че Хестър бе тази, която я бе разделила от сестра й. И не само това. Хестър бе толкова заета с наблюдения, записки и научни консултации, че може би, без да осъзнава, бе пренебрегнала Емелин. През това време, откривайки себе си в необичайна самота, Емелин бе намерила начини да се разсейва от тъгата. Тя откри развлечения само за себе си, с които се забавляваше сама. Игри, които нямаше намерение да изостави само защото сестра й се бе върнала.

Така че на третия ден след като се събраха заедно, Емелин изостави играта на криеница в градината и отиде в билярдната зала, където пазеше едно тесте карти. Легнала по корем в средата на покритата със сукно масата, тя започна играта си. Това бе една версия на пасианс, но по-проста, детинска игра. Емелин печелеше всеки път; играта бе направена така, че да не може да загуби. И всеки път беше доволна.

По средата на играта тя наклони глава. Не можеше да чуе точно, но вътрешното й ухо, което постоянно бе настроено към близначката й, й каза, че Аделин я вика. Емелин не й обърна внимание. Сега имаше работа, беше заета. Щеше да види сестра си по-късно.

След час Аделин влетя като ураган в стаята, очите й бяха присвити от ярост. Емелин нямаше как да се защити. Аделин се покатери върху масата и изпаднала в истерия от ярост, се нахвърли върху сестра си.

Емелин дори не извика, не заплака. Не издаде нито звук.

Когато яростта на Аделин се стопи, тя постоя няколко минути, наблюдавайки сестра си. Зеленото сукно бе опръскано с кръв. Картите бяха пръснати навсякъде. Емелин лежеше свита на топка, раменете й се повдигаха и спадаха с дишането й.

Аделин се обърна и излезе.

Сестра й остана там, където си беше — върху масата, докато часове по-късно Джон я намери. Той я занесе при Мисус, тя изми кръвта от косата й, сложи компрес на окото й и проми раните й с екстракт от уичхейзъл 18 18 Храст с жълти цветове, екстрактът от него е лечебен. — Б.пр. .

— Това нямаше да се случи, когато Хестър беше тук — рече тя. — Бих искала да знам кога ще се върне.

— Няма да се върне — сопна й се Джон, опитвайки се да сдържи раздразнението си. Не му харесваше да гледа детето в това състояние.

— Но не разбирам как може да си тръгне така? Без да каже нито дума. Какво може да се е случило? Нещо спешно, предполагам. Нещо със семейството й…

Джон поклати глава. Беше чувал вече дузина пъти от Мисус, че Хестър щяла да се върне. Цялото село знаеше, че няма. Прислужницата на доктор Модели беше чула всичко. Тя твърдеше, че била видяла много повече, така че нямаше възрастен човек в селото, който да не знаеше факта, че плоската гувернантка бе завъртяла главата на доктора.

Беше неизбежно един ден клюките за „поведението“ на Хестър (това бе думата за лошо поведение в селото) да не стигнат до ушите на Мисус. Първоначално тя бе скандализирана. Отказваше да приеме мисълта, че Хестър — нейната Хестър би могла да извърши подобно нещо. Но когато сърдито съобщи на Джон какво й бяха казали, той просто го потвърди. Нали същия ден лично беше ходил в къщата на доктора, напомни й той, за да прибере детето. Беше чул всичко от устата на прислужницата. И освен това защо Хестър щеше да си тръгне така неочаквано, без предупреждение, ако наистина не се бе случило нещо необикновено?

— Заради семейството си — продължи да настоява Мисус. — Сигурно нещо неочаквано…

— Къде е писмото тогава? Ако има намерение да се върне, сигурно щеше да ни пише! Щеше да обясни. Получила ли си писмо?

Мисус поклати глава.

— Значи — завърши Джон, неспособен да скрие задоволството в гласа си — тя е направила нещо, което не е трябвало, и няма да се върне. Отишла си е завинаги. Запомни го от мен.