Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Мисус продължи да го обмисля отново и отново. Не знаеше на какво да вярва. Светът беше станал едно много объркано място.

Единствен Чарли не бе засегнат от заминаването на Хестър. Имаше промени, разбира се. Редовната храна, която при режима на Хестър се оставяше на табла пред вратата му за закуска, обяд и вечеря, се превърна в случайни сандвичи, студена пържола и домат, купа студени бъркани яйца, появяващи се през непредсказуеми интервали от време тогава, когато Мисус си спомнеше, че трябва да го нахрани.

Това не направи никакво впечатление на Чарли. Ако чувстваше глад и пред вратата му имаше ядене, той можеше да яде вчерашна пържола или сух комат хляб, но ако нямаше нищо, гладът не го тревожеше. Измъчваше го друг, много по-силен глад. Това беше същността на живота му, това беше нещо, което пристигането или заминаването на Хестър не можеха да променят.

Все пак за Чарли настъпи промяна, макар че тя нямаше нищо общо с Хестър.

От време на време в къщата пристигаше едно писмо и от време на време някой го отваряше. Няколко дни след коментара на Джон-да-диг за това, че от Хестър няма никакво писмо, Мисус мина по коридора и забеляза малка купчинка от писма, които събираха прах върху чергата под пощенската кутия. Тя ги взе и ги отвори.

Едното бе от банкера на Чарли: дали се интересувал от възможности за инвестиции?

Второто бе фактура от строителите за работата по покрива.

Дали третото не бе от Хестър?

Не. Третото писмо бе от приюта. Изабел беше умряла. Мисус загледа втренчено писмото. Мъртва? Изабел? Нима беше истина? Инфлуенца, така пишеше в писмото.

Това трябваше да се съобщи на Чарли, но Мисус се боеше от последиците. Затова реши първо да поговори с Джон и прибра писмата. По-късно обаче, когато Джон седна на мястото си на кухненската маса и тя му сложи чаша прясно сварен чай, в мозъка й не бе останала никаква следа за писмото. То бе попаднало при всички онези все по-често случващи се моменти на загуба на паметта, които не бяха записани в мозъка й и се загубваха завинаги. Въпреки това, няколко дни по-късно, минавайки по коридора с табла припечен хляб и бекон, тя механично сложи писмото върху таблата с храната, макар че в паметта й нямаше регистриран никакъв спомен за неговото съдържание.

След това дните продължиха да се нижат, сякаш нищо не беше се случило, освен че прахът ставаше по дебел, мръсотията върху прозорците по-плътна, а картите за игра продължиха да се промъкват от кутиите си в гостната. За обитателите на Ейнджълфийлд Хаус ставаше все по-лесно и по-лесно да забравят, че тук някога бе имало една Хестър.

Джон-да-диг беше човекът, който в тишината на дните осъзна, че се е случило нещо.

Той беше само полски работник и въпреки това знаеше, че чашите не може да се използват, без да бъдат първо измити, и също, че една чиния, в която има сурово месо, не може да бъде използвана направо за сервиране на сготвеното. Той виждаше какво става с Мисус; не беше глупак. Така че когато купът от мръсни чинии и чаши се натрупа неимоверно, Джон запретна ръкави и ги изми. Беше странно да го види човек пред мивката, обут с ботуши и шапка, несръчен с кърпата и порцелана, макар че с теракотените саксии и нежните растения беше толкова сръчен. Той забеляза също, че много чинии и чаши са изчезнали. Къде бяха липсващите съдове? Сети се как от време на време Мисус се качва на горния етаж с чиния за мистър Чарли. Но дали някога я бе виждал да връща някоя празна чиния в кухнята? Не, никога.

Джон се качи горе. Пред заключената врата чиниите и чашите бяха наредени в дълга редица. Храната, недокосната от Чарли, осигуряваше прекрасно пиршество за мухите, които бръмчаха над нея, и навсякъде се носеше силна, гадна, гнила миризма. Колко дни Мисус бе оставяла храна, без да забележи, че онази от предния ден е била недокосната? Той събра чиниите и чашите и се намръщи. Тогава разбра.

Джон дори не почука на вратата. Какъв беше смисълът? Трябваше да се въоръжи с едно достатъчно здраво парче дърво, което да използва като стенобойна машина. Звукът от блъскането на дървото срещу дъбовата врата, чукането, скрибуцането и скърцането, когато металните панти се откъснаха от дървото, бяха достатъчни да ни съберат всички, дори и Мисус, пред вратата.

Когато тя падна, наполовина счупена и висяща на пантите си, първо чухме бръмченето на мухите, после усетихме ужасна воня, която накара Емелин и Мисус да отстъпят назад. Дори Джон сложи ръка на устата си и пребледня.