Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Хестър вдигна Аделин на ръце. Никакво съпротивление. Никаква трудност. Сега детето бе на четиринадесет, но бе само кожа и кости. Цялата й сила се коренеше в желанието и волята, а когато те изчезнаха, останалото нямаше значение.

Те я носеха надолу по стълбите, все едно носеха възглавница, която щеше да бъде изнесена на въздух за проветряване.

Джон караше мълчаливо кабриолета. Трудно можеше да се познае дали одобрява, или не одобрява онова, което ставаше. Тук Хестър вземаше решенията. Казаха на Аделин, че ще отиде да види Емелин, една лъжа, която дори не бе необходимо да си правят труда да изричат; можеха да заведат Аделин навсякъде и тя нямаше да се бие с тях, нито да се противи.

Тя беше загубена. Отсъстваше от самата себе си. Без сестра си тя бе нищо и никой. Беше останала само черупката на съществото, което докторът заведе у тях.

Когато се върнаха вкъщи, преместиха Емелин от леглото в стаята на Хестър обратно в нейното, без да я будят. Тя спа още един час и когато отвори очи, бе изненадана да открие, че сестра й я няма. Сутринта отмина; заедно с нея растеше и изненадата, която следобед се превърна в тревога. Тя претърси цялата къща. Градината. Отиде чак до гората и до селото.

Когато стана време за чай, Хестър я откри в края на имението, втренчена в пътя, който, ако тръгнеше по него, щеше да я отведе до къщата на доктора. Но тя не посмя да тръгне. Хестър сложи ръка на рамото й и я придърпа към себе си, сетне я поведе обратно към къщата. От време на време Емелин спираше, колебаеше се, искаше да се върна обратно, но Хестър хвана ръката й и я поведе твърдо към къщата. След чая тя застана на прозореца и се загледа навън. С падането на нощта страхът и отчаянието я изпълваха все повече и повече. И чак когато Хестър заключи всички врати и започна да я приготви за лягане, Емелин изпадна в истерия.

Тя плака цялата нощ. Самотни ридания, които сякаш щяха да продължат вечно. Онова, което се случи при Аделин за един миг, отне цели двадесет и четири агонизиращи часа, за да разбие Емелин. Но когато пукна зората, тя се успокои. Хленчеше тихичко и потръпваше в забрава.

Разделянето на близнаците не е обикновена раздяла. Представете си, че сте оживял след земетресение. Когато отидете на мястото, не можете да го познаете. Нищо не е останало от него. Хоризонтът се е преместил. Слънцето е променило цвета си. Колкото до вас, вие сте още жив. Но това не е същият живот. Нищо чудно, че оцелелите при подобни катастрофи често искат да загинат с останалите.

Мис Уинтър седеше, загледана в пространството. Великолепният меден цвят на косата й бе избелял до прасковен. Беше изоставила своята сложна прическа със спиралите и завъртулките, които й придаваха вид на мека безформена джунгла, една истинска бъркотия от коса. Но лицето й беше твърдо и тя се държеше твърдо, сякаш бе облякла нещо срещу хапещия вятър, който само тя можеше да почувства. Обърна бавно очите си към мен.

— Добре ли сте? — попитах. — Джудит ми каза, че не се храните добре.

— Винаги съм била такава.

— Но изглеждате бледа.

— Само малко уморена, може би.

Свършихме рано. Мисля, че никоя от нас не се чувстваше в състояние да продължи.

Следващия път, когато я видях, мис Уинтър изглеждаше различно. Тя затвори уморено очите си и й трябваше повече време от обикновено, за да извика миналото и да започне да говори. Докато събираше нишките, аз я наблюдавах и забелязах, че се е отказала от изкуствените си мигли. Но беше с обичайните си пурпурни сенки на клепачите и очна линия, очертаваща контурите на очите й в черно. Без приличащите на паяци мигли бе придобила неочаквания вид на дете, което си е играло с кутията за гримове на майка си.

Нещата не се развиха както очакваха Хестър и докторът. Те се бяха приготвили за една Аделин, която ще беснее, ще рита и ще се бие. Колкото до Емелин, и двамата разчитаха на влиянието на Хестър върху нея, надявайки се, че ще се примири с неочакваната загуба на сестра си. Предполагаха, че за кратко време момичетата ще станат същите, каквито бяха преди, ще се върнат към същия модел на поведение, само че разделени. Но бяха изненадани от колапса, в който изпаднаха близначките, превърнал ги в двойка безжизнени парцалени кукли.

Кръвта продължи да циркулира мудно из вените им, те преглъщаха супата, която пъхаха в устата им с лъжица — едната в кухнята на Мисус, другата при жената на доктора. Но гълтането е първичен рефлекс, а децата нямаха апетит. Техните очи, макар и отворени през деня, не виждаха, а през нощта, въпреки че бяха затворени, не получаваха спокойствието на съня. Те бяха разделени, бяха самотни, бяха в някакво преддверие на ада. Бяха като ампутирани, само че не бяха загубили крайник, а душите си.