Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

И тогава почувствах предупреждение, тръпка на тревога в гръбначния стълб.

Присъствие. Тук. Сега. До мен.

Подскочих и се огледах.

Пълна тъмнина. Не виждах нищо. Всичко, дори огромният дъб, бе погълнато от мрака и светът се бе затворил в очите, които ме наблюдаваха, и дивото безумие на сърцето ми.

Не беше мис Уинтър. Не тук. Не и по това време на нощта.

Тогава кой беше?

Почувствах го, преди да го усетя. Докосването до тялото ми отстрани — съвсем бегло, беше тук и отново изчезна… Беше котаракът Шадоу.

Той отново ме бутна, отново се потърка в мен и издаде едно доста провлечено „мяу“, за да ми се представи. Протегнах ръка и го погалих, докато сърцето ми се опита да намери отново ритъма си. Котаракът измърка.

— Целият си мокър — казах. — Хайде, глупчо, ела. Тази нощ не е за разходки.

Шадоу ме последва в къщата, облизвайки козината си, за да се изсуши, докато аз увих косата си с хавлия. След това и двамата заспахме заедно на леглото. Спах дълбоко, без сънища, вероятно заради близостта на котарака. Следващият ден беше сив и мрачен. След редовното ми интервю с мис Уинтър излязох в градината. В унилата светлина на ранния следобед се опитах да възстановя пътя, по който бях вървяла през нощта. Началото беше много лесно: покрай дългите бордюри и в градината с езерото. Но след това загубих следите си. Споменът, че съм стъпвала в меката влажна почва на лехите, ме озадачи, тъй като всяка леха беше идеално изравнена. Все пак направих няколко случайни предположения, взех напосоки едно или две решения и преминах по грубо очертания кръгов маршрут, който може би повтаряше, а може би не, моята среднощна разходка.

Не видях нищо необикновено. Освен ако не броим факта, че минах покрай Морис и той неочаквано ме заговори. Беше клекнал над разровената пръст, изравнявайки и изглаждайки я. Той почувства, че стоя зад него на моравата, и ме погледна.

— Проклетите лисици — изръмжа. И се върна към работата си.

Аз се прибрах в къщата и започнах да записвам бележките си от сутрешното интервю.

Настъпи денят на медицинския преглед и доктор Модели дойде в къщата. Както обикновено, Чарли не се показа, за да поздрави посетителя. Хестър го бе информирала за посещението на доктора по обичайния си начин (с писмо, оставено на табличка пред вратата му) и след като не чу нищо по въпроса, прие съвсем правилно, че той не проявява никакъв интерес.

Пациентката бе в едно от нейните намусени настроения, но не се съпротивляваше. Тя позволи да бъде въведена в стаята, където щеше да се състои прегледът, и се подчини да бъде боцкана и тествана. Поканена да отвори устата си и да изплези езика си, тя не го направи, но когато накрая докторът пъхна пръстите си в устата й и с физическа сила отдели долната от горната челюст, поне не го ухапа. Очите й бягаха от него и инструментите му; тя изглеждаше уплашена. Не можеха да я накарат да каже и една дума.

Доктор Модели смяташе, че теглото й е под нормалното и че има въшки; иначе беше физически здрава във всяко отношение.

Психическото й състояние обаче бе доста по-трудно за определяне. Беше ли това дете умствено изостанало, както подхвърляше Джон-да-диг? Или поведението му се дължеше на хронично пренебрегване от страна на родителите и липсата на дисциплина? Това беше мнението на Мисус, която поне публично винаги бе склонна да оправдае близначките.

Това не бяха единствените мнения, които докторът имаше наум, докато преглеждаше дивата близначка. Предишната нощ в собствената си къща, с лула в устата и ръка върху камината, той бе размишлявал на глас върху случая (радваше се на вниманието на жена си, която го слушаше; това го вдъхновяваше към красноречие), изброявайки поразиите: системните кражби от къщите на селяните, унищожаването на градината с геометрично подрязаните храсти и дървета, насилието върху Емелин, пристрастеността към кибритите. Докторът размишляваше върху възможни обяснения, когато мекият глас на жена му го прекъсна.

— Не мислиш ли, че може просто да е лоша? Проклета? Зла?

За миг бе толкова изненадан от прекъсването, че не отговори.

— Това е само предположение — каза жена му с махване на ръка, сякаш да изтрие думите си. Тя говореше благо, но това нямаше значение. Фактът, че изобщо бе проговорила, бе достатъчен да придаде на думите й острота.

И освен това съществуваше и мнението на Хестър.

— Онова, което трябва да помните, е — беше му казала тя, — че при липсата на силна родителска привързаност и любов и без здравото ръководство от страна на друг източник развитието на детето до днес е било изцяло оформено от опита на двойствеността. Нейната сестра е тази, която е нещо неизменно и присъства постоянно в съзнанието й, затова целият й мироглед е бил оформен през призмата на тази връзка.