Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Говорехме за прегледа? — започна Хестър.

— Сряда следобед удобно ли е? — предложи докторът.

— Добре. Сряда следобед.

И светът отново се върна в нормалното си положение.

Двамата тръгнаха към къщата, а при завоя на алеята докторът се сбогува с Хестър и си тръгна.

Зад тисовото дърво малката шпионка си гризеше ноктите и си задаваше въпроси.

Умората подлютяваше очите ми, мозъкът ми бе изтънял като хартия. Бях работила целия ден и половината нощ и сега се страхувах да заспя.

Мозъкът ли ми правеше номера? Стори ми се, че чух мелодия. Добре де, част от мелодия. Само последните ноти. Отворих прозореца, със сигурност откъм градината идеше звук.

Аз мога да разбирам думите. Дайте ми скъсано или повредено парче от текст и мога да определя какво е било написано. Но музиката не е моят език. Дали тези пет ноти бяха началото на приспивна песен? Или умиращият финал на оплакваща мелодия? Не бях в състояние да кажа. Без начало и край, които да ги оградят в рамка, без мелодия, която да ги съедини, каквото и да бе онова, което ги държеше заедно, то изглеждаше опасно несигурно. Всеки път, когато се извисеше първата нота, сякаш следваше момент на несигурно очакване. Дали нейната съседка все още беше там, или вече бе отплувала, изгубена завинаги в безкрая, издухана, отнесена от вихъра? Същото ставаше с третата и четвъртата. А при петата нота нямаше никаква решителност, само чувството, че рано или късно крехките връзки, които свързваха тази случайна подредба, щяха да се разпаднат така, както се бе разпаднала останалата част от мелодията и дори този последен празен фрагмент ще си отиде завинаги, подхвърлян и подмятан от вятъра като последното листо на зимно дърво.

Упорито неми винаги когато моето съзнание ги викаше, нотите идваха при мен незнайно откъде, когато въобще не мислех за тях. Когато вечер бях затънала в работата си, неочаквано осъзнавах, че от известно време те се повтарят в съзнанието ми. Понякога дори в леглото, носена от течението между съня и будното състояние, можех да ги чуя от разстояние, пеещи своята неопределена, неразличима, нищо не означаваща песен.

Но сега наистина ги чух. Първо една-едничка нота; съседката й бе погълната от дъжда, който тропаше по прозореца. Няма нищо, си казах и се приготвих да се върна в съня си. И тогава, в приспивния ромон на дъжда, над песента на водата се извисиха още три ноти.

Нощта беше много тъмна, дъждът се лееше и ударите му върху прозорците изпълняваха партията на ударната, ритъм на секция. Меките редки писъци бяха от свежия дъжд върху моравата. Капещият звук беше от водата, която се стичаше по капчуците. Чук-чук-чук. Водата падаше от листата на земята. И на фона на всичко това, зад него, под него, между него, ако не бях луда и не сънувах, се чуваха петте ноти. Ла-ла-ла-ла-ла.

Извадих ботушите и палтото си и излязох в тъмнината.

Можех да видя ръката си само ако я вдигнех пред лицето. Не се чуваше нищо, освен шляпането на ботушите ми по подгизналата морава. И тогава хванах следата му. Дрезгав звук, не от инструмент, а от фалшив, атонален, разстроен, но човешки глас.

Бавно и с чести спирания последвах гласа. Слязох покрай дългите огради, завих в градината с изкуственото езеро — поне мислех, че отивам там. Сетне сбърках пътя, вървейки слепешката през меката почва, и стигнах не до тисовото дърво, както очаквах, а до храсти с височина до коленете ми. Спрях, за да се ориентирам къде съм. Оставих се само на слуха си, като следвах нотите като нишка на Ариадна през лабиринта, който не познавах. Те звучаха на неравни интервали и всеки път, когато ги чуех, се отправях напред, докато тишината не ме спираше и аз застивах в очакване на нова пътеводна нишка. Колко дълго съм се препъвала след нея в мрака? Четвърт час? Половин? Всичко, което зная, е, че на края на този отрязък от време се намерих отново пред вратата, от която бях излязла. Бях направила един пълен кръг. Или бях водена?

Истинският финал беше тишината. Нотите умряха и на тяхно място се чуваше само дъждът.

Вместо да вляза вътре, седнах на пейката и сложих глава върху кръстосаните си ръце.

Започна да ми се струва страшно глупаво да преследвам в градината нещо така невеществено и почти успях да се убедя, че само собственото ми въображение ме е водило. Сетне мислите ми тръгнаха в друга посока. Чудех се кога ли баща ми ще ми прати съвет откъде да започна издирването на Хестър. Помислих за Ейнджълфийлд и се намръщих: какво щеше да прави Аурелиус, когато го разрушат? Замислих се за духа, който живееше в къщата, а това пък ме наведе на мисълта за моя собствен дух, за снимката, която бях направила, размазана в петно от бяло. Реших на другия ден да телефонирам на майка си, но никой не може да те накара да изпълниш решение, взето посред нощ.