Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Кое е това дете? — искаше да знае тя. — Кои са родителите му?

— Защо ме питаш? То няма нищо общо с мен — отвърна така начумерено Джон, че тя сви знамената.

— Не казвам, че има нещо общо с теб — отвърна спокойно Хестър, — но детето трябва да е на училище. Сигурна съм, че ще се съгласиш с мен за това. Ако просто ми кажеш кое е, аз ще говоря с родителите и учителите.

Джон-да-диг сви рамене и понечи да си тръгне, но тя не беше жена, с която да се отнасят по този начин. Мина и застана пред него, като повтори въпроса си. Защо не? Той бе достатъчно разумен и тя го бе попитала напълно цивилизовано. Каква причина би имал човек да не й отговори?

Но въпреки това Джон мълчеше.

— Тук деца от селото не идват — беше единственият му отговор.

— Това беше дошло — настоя тя.

— Те стоят надалеч от страх.

— Глупости! Това са смешки! От какво се страхуват? Детето беше с шапка с широка периферия и мъжки панталони с отрязани крачоли. Видът му бе много очебиен. Ти трябва да знаеш кое е то. — Не съм видял никакво дете — дойде отговорът и Джон отново направи опит да си тръгне.

Хестър обаче бе особено упорита.

— Но ти не може да не си го видял…

— Човек трябва да има определена нагласа, госпойце, за да вижда неща, които не са там. Колкото до мен, аз съм разумен човек. Там, където няма нищо за виждане, не виждам нищо. Ако бях на ваше място, щях да направя същото. Пожелавам ви приятен ден.

С тези думи Джон си тръгна и този път Хестър не направи опит да блокира пътя му. Тя просто остана, клатейки в недоумение глава, чудейки се какво, по дяволите, бе накарало този мъж да се държи така. Ейнджълфийлд, както изглежда, беше къща, пълна със загадки. Все пак на света нямаше нищо, което тя да обичаше повече от умствените упражнения. Скоро щеше да стигне до дъното на нещата, закани се Хестър.

Интелигентността и вътрешното усещане на Хестър наистина бяха изключителни. Да вземем например навика й да оставя близнаците да блъскат главите си известно време, докато тя следва собствения си план. Първо ги наблюдаваше отблизо, вземайки под внимание умората им, наближаването на часа за ядене, начините, по които изразходваха енергията си или почиваха. Когато видя, че близначките спират за един час, за да се отдадат на тихо излежаване в къщата, тя ги остави на спокойствие. В един от тези случаи Хестър си бе наумила нещо специално. Докторът щеше да дойде и тя искаше да се срещне с него насаме. Имаше нужда от разговор с него.

Бедната глупава Хестър. Няма тайно място там, където има деца.

Тя го посрещна на предната врата.

— Днес е хубав ден. Искате ли да се разходим в градината?

Те тръгнаха към градината, без да знаят, че момичетата ги следват.

— Направили сте чудеса, госпожице Бъроу — започна докторът. — Емелин е напълно променена, просто е неузнаваема.

— О, не — отвърна Хестър.

— Да, да, уверявам ви. Силно съм впечатлен.

Хестър наведе глава и се обърна леко настрани. Приемайки отговора й за скромност, той замълча, смятайки, че тя е объркана от неговата отлична професионална оценка. Той бе така възхитен и погълнат от новите геометрични форми в градината, че не забеляза ироничния й поглед, иначе щеше да си даде сметка за грешката.

„Разбира се, че Емелин е променена! Като се има пред вид моето присъствие, как би могло да бъде другояче? В това няма никакво чудо.“

Докторът е единственият човек в Ейнджълфийлд, мислела си е тя, който би могъл да я разбере. Обаче дори той не я бе разбрал.

Тя се обърна към него и откри, че пред нея е гърбът му. Той стоеше с ръце в джобовете и гледаше натам, където тисовото дърво свършваше и започваше небето. Неговата спретнато подстригана коса сивееше, а на върха на главата му имаше един идеален розов кръг с диаметър около един инч и половина.

— Джон е поправил успешно пораженията, нанесени от близначките — отбеляза Хестър.

— Какво ги е накарало да го сторят?

— Що се отнася до Емелин, отговорът на този въпрос е лесен. Аделин е накарала сестра си да участва. Колкото до подбудите на Аделин, това вече е доста по-труден въпрос. Съмнявам се, че дори тя самата не знае защо. През повечето време Аделин е управлявана от импулси, които очевидно нямат смисъл. Каквато и да е била причината, за Джон резултатът е бил опустошителен. Неговото семейство се е грижило за тази градина няколко поколения наред.

— Безсърдечие. Най-шокиращото е, че иде от едно дете.

Хестър направи гримаса, без докторът да забележи. На нея й беше ясно, че той не ги познава добре.