Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Но Хестър държеше децата под контрол и далеч от него; и ако се бе замислил за това, би трябвало дай бъде благодарен. При управлението на Хестър вече нямаше причини съседите да идват и да се оплакват от близначките, нямаше причина да ходи в кухнята, за да си взема сандвич, направен от Мисус, и на първо място — нямаше причина да напуска дори и за миг онзи въображаем свят, който бе населил с Изабел, само с Изабел, винаги с Изабел.

Онова, което загуби като територия, Чарли спечели като свобода. Той никога не чу Хестър; никога не говори с нея, не я видя нито веднъж; мисълта за нея никога не наруши мислите и не влезе в главата му. Нейното присъствие за него бе напълно задоволително.

Хестър триумфираше. Тя може да изглеждаше като картоф, но нямаше нещо, което това момиче да не може да направи, след като веднъж си го е наумила.

Мис Уинтър направи пауза, очите й се взираха в ъгъла на стаята и оживялото й минало. В ъгълчетата на устата и на очите й трепкаше злочестина. Усещайки колко тънка е нишката, която я свързваше с миналото й, аз бях едновременно обезпокоена да не я прекъсна и точно толкова нетърпелива да продължи разказа си.

Паузата продължи доста време.

— А вие? — попитах тихо. — Какво стана с вас?

— Аз ли? — тя премига разсеяно. — О, аз я харесах. В това беше бедата.

Беда? Какво искаше да каже?

Тя отново премига, размърда се в стола и ме погледна с един нов, остър и проницателен поглед. Беше прекъснала нишката.

— Мисля, че за днес е достатъчно. Сега можете да си вървите.

С историята за Хестър се върнах бързо към обичайния си ритъм и програма. Сутрин слушах мис Уинтър да ми разказва своята приказка, като вече не си правех труда да нося бележника си. По-късно в стаята си с купчинката хартия, моите дванадесет подострени молива и вярната ми острилка аз описвах онова, което бях запомнила. Докато думите се изливаха върху листа, те събуждаха гласа на мис Уинтър в ухото ми; по-късно, когато четях на глас онова, което бях написала, чувствах как лицето ми се променя и придобива нейното изражение. Лявата ми ръка си вдигаше и падаше с нейния жест, докато дясната лежеше в скута ми, сякаш бе осакатена. В главата ми думите се превръщаха в картини. Хестър, чиста и спретната, заобиколена от някакво сребристо сияние; ореолът около тялото й през цялото се време се разширяваше. Той обхващаше и завладяваше първо нейната стая, после къщата, накрая обитателите й. Мисус, превърнала се от бавно движеща се фигура в мрака в човек, чиито очи са ясни от възвърнатото зрение. И Емелин, която под очарованието на светлата аура на Хестър се бе превърнала от мръсно, зле възпитано дете в чисто, привлекателно, пухкаво малко момиче. Хестър хвърляше своята светлина дори върху градината с фигурите, където осветяваше осакатените клонки на тисовите дървета и караше да покълва свежа зеленина. Разбира се, там беше и Чарли, движещ се тежко в тъмнината извън кръга, чут, но невидим. И Джон-да-диг, градинарят със странното име, скитащ из своя периметър без желание да бъде изваден на светло. И Аделин, мистериозната Аделин, в чието сърце се таеше мракът.

За всички мои биографични проекти имах кутия с животи. Кутия с индекс карти, съдържащи подробности — име, професия, дати, местоживеене и всякаква друга информация, която изглежда необходима за всички хора, които са играли някаква роля и са имали значение в живота на моя субект. Никога не знаех какво да правя с тези кутии. В зависимост от настроението ми понякога те ми се струваха като хроника за развеселяване на мъртвите („Виж! — представях си как казват те, докато надничат през стъклото към мен. — Тя е написала тези картички за нас! Само като си помисли човек, че сме мъртви от двеста години!“.) Или когато стъклото бе прекалено тъмно и аз се чувствах изхвърлена и сама от другата му страна, картичките ми приличаха на картонени надгробни паметници, безименни и студени, а самата кутия бе мъртва като гробище. Описанието на образите от мис Уинтър бе ограничено, и докато ги размесвах в ръцете си, тяхната оскъдност и неубедителност ме поразяваше и плашеше. Получавах една история, но въпреки информацията все пак бях лишена от онова, което ми бе нужно.

Взех едно чисто картонче и започнах да пиша.

„Хестър Бъроу.

Гувернантка.

Ейнджълфийлд Хаус.

Родена на…?

Умряла на…?“

Спрях. Замислих се. Направих няколко сметки с пръстите си. Момичетата са били само на тринадесет. А Хестър не е била стара. С цялата тази енергия не би могла да бъде. Дали е била на тридесет? А ако е била на двадесет и пет? Само дванадесет години по-голяма от тях… Беше ли възможно това? — зачудих се. Мис Уинтър умираше на седемдесет. Но не бе задължително някой човек, по-възрастен от нея, вече да е умрял. Какви бяха шансовете за това?