Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Дръжката на вратата на кухнята се завъртя и спря. Никакво дърпане, бутане и натискане не можаха да я отворят. Беше заключена.

Счупеният прозорец в гостната беше преграден с дъски, а капаците в трапезарията бяха спуснати. Имаше още само един шанс. Коридорът и голямата двойна врата. Напълно объркана, Емелин вървеше след мен. Тя беше гладна. Защо беше цялата тази врява с вратите и прозорците? Колко време щеше да мине, преди да успее да напълни коремчето си с храна?

Един лъч от лунната светлина, обагрен в синьо от цветните стъкла на прозорците в коридора, бе достатъчен да освети огромните болтове, тежки и недостижими, които бяха добре смазани и пъхнати на местата им в горната част на двойната врата.

Бяхме заключени в затвор.

— Ам, ам — продума Емелин.

Беше гладна. А когато Емелин е гладна, трябва да бъде нахранена. Беше съвсем просто.

Бяхме в трудно положение. Мина много време, докато най-накрая бедният малък мозък на Емелин осъзна, че няма достъп до храната, за която копнееше. В очите й се появи недоумение, тя отвори уста и започна да вие.

Плачът й се изви по каменните стълби, зави по коридора наляво, изкачи още един завой на стълбите и се промуши под вратата на спалнята на гувернантката.

Скоро към него се прибави и още един звук. Не сляпото тътрене на Мисус, а точните, отсечени като метроном стъпки на Хестър Бъроу. Едно отчетливо, ритмично чук, чук, чук. Надолу по стълбите, през коридора, до галерията.

Потърсих убежище в гънките на дългата завеса, преди тя да се появи на площадката на галерията. Беше полунощ. Хестър стоеше на най-горното стъпало на стълбището — една стегната малка фигурка, нито слаба, нито дебела, спокойна и уверена. В своя пристегнат с колан халат и с прилежно сресаната си коса тя изглеждаше така, сякаш бе спала седнала и е готова за утрото. Косата й бе рядка и прилепваше плътно по главата, лицето й бе плоско, носът дундест. Тя беше обикновена, дори нещо по-лошо от обикновена.

Но тя привличаше очите.

Емелин, която хленчеше и скимтеше от глад само до преди минута в подножието на стълбите, след появата на Хестър спря да плаче и я загледа, очевидно омиротворена, сякаш пред нея се бе появил поднос, пълен догоре с кейк.

— Радвам се да те видя — каза Хестър и слезе по стълбите. — Ти коя си? Аделин или Емелин?

Емелин стоеше мълчаливо с отворена уста.

— Няма значение. Искаш ли да вечеряш? А къде е сестра ти? Тя ще иска ли нещо?

— Ам — продума Емелин и аз не знаех дали произнесе думата „вечеря“, или Хестър я бе провокирала.

Гувернантката се огледа, търсейки другата близначка. Завесата очевидно й се видя само завеса, защото след бърз поглед тя насочи цялото си внимание отново върху Емелин.

— Ела с мен — усмихна й се тя и извади един ключ от джоба си. Той беше чист, сребристосин, полиран до блясък и блещукаше примамливо. Това свърши работа.

— Свети — произнесе Емелин и без да знае какво беше това, нито магията, която го предизвикваше, последва ключа — и Хестър заедно с него — обратно по студените коридори към кухнята.

В гънките на завесата моят глад отстъпи място на гнева. Хестър и нейният ключ! Дяволите да я вземат! Емелин! Беше същото като с детската количка. Историята се повтаряше отново. Това беше любов.

В тази нощ Хестър спечели първата си победа.

Запуснатостта на къщата не повлия на свежестта и чистотата на нашата гувернантка по начина, по който човек би очаквал. Вместо това се случи друго. Няколкото лъча светлина, изцедени и прашни, който успяваха да се промъкнат през мръсните прозорци и тежките завеси, сякаш падаха постоянно и само върху Хестър. Тя ги привличаше и събираше върху себе си и ги отразяваше обратно в мрачината, съживени от докосването си с нея. Малко по малко блещукането се разширяваше от Хестър към цялата къща. Още през първия ден нейната стая бе променена. Тя свали завесите и ги сложи във ваната със сапунена вода. После ги простря на въжето, където слънцето и вятърът събудиха неочаквани и невиждани досега шарки от розови и жълти рози. Докато съхнеха, тя изми прозорците с вестник и оцет и светлината нахлу вътре. Когато вече можеше да вижда какво върши, изстърга стаята от пода до тавана. Докато падне вечерта, Хестър създаде едно малко райско кътче от чистота между четирите стени. И това беше само началото.

Със сапун и белина, с енергия и решителност тя наложи хигиената в къщата. Там, където поколения наред обитатели бяха задръствали и трупали безцелно, Хестър се появи като пролетно прочистващо чудо. В продължение на тридесет години ходът на живота вътре се измерваше с бавното движение на прашинките прах, хванати от случаен лъч уморена слънчева светлина. Сега малките крачета на Хестър отмерваха минутите и секундите и с енергичното забърсване на парцала за прах прашинките изчезваха.