Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Ние всички бяхме уплашени, но по различен начин. Всички, с изключение на Чарли. Когато дойде денят, само Чарли си беше такъв, какъвто винаги е бил. Заключен и далеч от погледите ни, неговото присъствие се усещаше само благодарение на блъскането и чукането, които се разнасяха от време на време и с които бяхме свикнали. В скръбта си по Изабел той не забелязваше нито дните, нито времето, а пристигането на гувернантката за него не означаваше нищо.

Онази сутрин ние мързелувахме в една от предните стаи на първия етаж, която би могла да се нарече спалня, ако леглото можеше да се види под купчината боклуци. Емелин чоплеше сребристите конци на бродерията върху завесите. Когато успя да измъкне една нишка, тя тайно я пъхна в джоба си, за да я добави към сврачето гнездо със съкровища под леглото й. Но и тя като всички бе заразена от чувството за очакване, което тегнеше в къщата.

Емелин първа чу двуколката, скочи и се приближи до прозореца. Видя как новопристигнала слезе, изтръска праха от полата си с два бързи замаха и се огледа. Първо към предната врата, после вляво, вдясно и накрая — аз отскочих назад, нагоре. Вероятно ни бе възприела като игра на светлината или може би е сметнала, че завесата е била раздвижена от вятъра през счупеното стъкло. Каквото и да бе видяла, това не можеше да сме ние.

Но ние я видяхме. Гледахме през новата дупка, направена от Емелин в пердето. Не знаехме какво да мислим. Хестър беше със среден ръст, със средно телосложение. Косата й не бе нито жълта, нито кафява. Кожата й имаше същия цвят. Палто, обувки, рокля, шапка: всичко в един и същ неясен, бозав оттенък. Гледахме я, докато очите не ни заболяха. Нейното обикновено дребно лице светеше. В дрехите и косата й нещо блестеше. От багажа й се излъчваше някакво сияние. Нещо хвърляше светлина около личността й, нещо я правеше екзотична.

Нямахме представа какво беше и никога преди не си го бяхме представяли.

По-късно открихме какво беше.

Хестър беше чиста. Изтъркана и измита със сапун, изплакната, полирана.

Можете да си представите какво си е помислила за Ейнджълфийлд.

Четвърт час след като влезе в къщата, тя изпрати Мисус да ни повика. Ние не й обърнахме внимание и изчакахме да видим какво ще стане. Чакахме. И чакахме. Нищо не се случи.

Тогава Хестър ни обърка за първи път, само че трябваше да се досетим. Целият ни опит в криенето щеше да бъде безполезен, ако не дойдеше да ни търси. А тя не дойде. И така ние висяхме в стаята, все повече и повече отегчени — беше ни скучно, после се разсърдихме заради любопитството, което пусна семена в нас въпреки съпротивата ни. Започнахме да се ослушваме за звуците, които идеха от долния етаж: гласът на Джон-да-диг, местене на мебели, някой ковеше и чукаше нещо. После настъпи тишина. На обяд пак бяхме повикани и отново не отидохме. В шест часа Мисус ни извика за трети път.

— Елате да вечеряте с новата си гувернантка, деца. Останахме в стаята. Никой не дойде. Тогава за пръв път у нас се породи чувството, че новодошлата беше сила, с която щеше да се наложи да се съобразяваме.

По-късно до ушите ни достигнаха звуците, подсказващи, че прислугата се готви да си ляга. Стъпки по стълбите, Мисус, която казва: „Надявам се да ви е удобно, госпожице“ и гласът на гувернантката като стомана, скрита в кадифе:

— Сигурна съм, госпожо Дюн. Благодаря за всичко.

— Колкото до момичетата, госпожице Бъроу…

— Не се тревожете за тях, госпожо Дюн. Всичко ще бъде наред. Лека нощ.

И след като стъпките на Мисус заглъхнаха по стълбите надолу, всичко утихна.

Нощта падна и цялата къща заспа. Освен нас. Опитите на Мисус да ни научи, че нощта е за спане, се бях провалили, както и всички нейни уроци, а ние не се страхувахме от тъмното. Отидохме пред вратата на гувернантката, за да подслушваме, но не чухме нищо, освен скърцането на мишка под дъските, така че слязохме долу при килера с храна.

Вратата му обаче не можеше да се отвори. Досега катинарът й не беше използван, но тази нощ той дори беше прясно смазан с олио.

Емелин търпеливо чакаше, сигурна, че след миг ще има хляб, масло и конфитюр.

Но нямаше нужда да изпадаме в паника. Джобът на престилката на Мисус. Ето къде трябваше да бъде ключът. Ключовете винаги стояха там: една връзка ръждиви неизползвани ключове за врати, катинари и бюфети из цялата къща.

Джобът беше празен.

Емелин се размърда неспокойно, чудейки се защо се бавя.

Гувернантката се очертаваше като истинско предизвикателство. Но тя нямаше да успее да ни хване по този начин. Щяхме да се измъкнем. Винаги можехме да влезем в селските къщи и да задигнем нещо за хапване.