Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Не съвсем.

— Неразбирателство — намръщи се той.

Поклатих глава.

— Още по-лошо? — беше объркан, слисан, изумен. Гледаше глупаво. Търсеше какъв би могъл да бъде проблемът в небето, в гората и накрая в моите очи.

— Тайни — казах му.

— Тайни! — очите му се разшириха и станаха като идеални кръгчета. Объркан, Аурелиус поклати глава в опит да проумее онова, което казвам. — Простете ми — предаде се накрая той. — Не знам как да помогна. Знам толкова малко за семействата. Съжалявам за тайните. Сигурен съм, че имате право да се чувствате така.

Съчувствието изпълни и стопли очите ми и той ми подаде една идеално сгъната бяла носна кърпичка.

— Съжалявам — казах. — Това трябва да е посттравматичен шок.

— Очаквах го.

Докато бършех очите си, той гледаше встрани, към парка. Небето бавно притъмняваше. Като проследих погледа му, зърнах проблясък на бяло: бледата козина на един елен, който скочи леко под прикритието на дърветата.

— Помислих си, че сте дух. Когато почувствах, че дръжката на вратата се върти. Или скелет.

— Скелет! Аз — скелет! — великанът изтри смеха от очите си и продължи: — Тук живее дух, знаете ли? Поне така казват хората.

Знам — почти щях да му отговоря. Видях я. Но той, разбира се, не говореше за моя дух.

— Виждал ли сте духове?

— Не — въздъхна той. — Дори и сянката на дух не съм виждал.

Поседяхме в мълчание минута, всеки от нас мислеше за своите собствени духове.

— Става хладно — отбелязах.

— Кракът ви по-добре ли е?

— Така мисля — плъзнах се по гърба на котката и се опитах да стъпя с цялата си тежест на него. — Да. Много по-добре.

— Чудесно.

Гласовете ни бяха като тих шепот в отслабващата светлина.

— Коя по-точно е госпожа Лав?

— Жената, която ме е прибрала и отгледала. Тя ми е дала нейното име. Тя ми даде и книжката си с рецепти. Всъщност тя ми даде всичко.

Кимнах. После взех фотоапарата си.

— Мисля, че трябва да си вървя. Ще опитам да направя няколко снимки на църквата, преди светлината съвсем да изчезне. Благодаря ви много за чая.

— Отне ми само няколко минути. Радвам се, че се запознахме, Маргарет. Ще дойдете ли пак?

— Вие всъщност не живеете тук, нали? — попитах с известна доза съмнение.

Той се разсмя. Смехът му беше тъмен и изпълнен със сладост, също като кейка.

— Пази Боже, не. Имам къща ей там — той посочи с ръка към гората. — Просто идвам тук следобед. За да… ами, да речем, за размишления.

— Скоро щели да я съборят. Предполагам, че знаете това?

— Знам — той погали котката, разсеяно, нежно. — Какъв срам, нали? Това място ще ми липсва. В действителност си помислих, че сте една от тях, когато ви чух. Инспектор или нещо такова. Но се оказа, че не сте.

— Не, не съм инспектор. Пиша книга за един човек, който някога е живял тук.

— Момичетата Ейнджълфийлд?

— Да.

Аурелиус кимна замислено.

— Те бяха близначки, нали знаете? Представете си само! За миг очите му се отнесоха някъде много далеч.

— Ще дойдете ли пак, Маргарет? — попита той, а аз вдигнах чантата си.

— Сигурно.

Той бръкна в джоба си и извади една картичка. „Аурелиус Лав, Традиционна английска кухня, кетъринг за сватби, кръщенета и приеми.“ Посочи адреса и телефонния номер.

— Телефонирайте ми, когато решите да дойдете. Трябва да ми гостувате и да ви почерпя с истински чай.

Преди да се разделим, Аурелиус взе ръката ми и я потупа леко. После масивната му фигура се понесе по широките стъпала и той затвори тежката врата зад себе си.

Слязох бавно до църквата. Мислех за непознатия странник, когото бях срещнала и с когото се бях сприятелила. А докато минавах през портата, изведнъж си помислих, че може би аз бях странницата. Това само моето въображение ли бе, или откакто срещнах мис Уинтър, не бях съвсем на себе си?

Бях закъсняла и за снимки и дума не можеше да става. Така че тръгнах да се разхождам из църковната градина и извадих бележника си за всеки случай. Ейнджълфийлд беше старо селище, но малко, и нямаше много гробове. Намерих Джон Дигенс — Преселил се е градините на Бога, и една жена, Марта Дюн — Вярна рабиня Божия, чиято дати на раждане и смърт съответстваха приблизително на онова, което очаквах за Мисус. Преписах имената, датите и надписите в бележника си. На един от гробовете имаше свежи цветя, пъстър букет от оранжеви хризантеми, и аз се приближих, за да видя кой беше човекът, за когото си спомняха с толкова обич и топлота. Беше Джоан Мери Лав — Незабравима.