Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Побягнах.

Прескачах дупките в дъските на пода, вземах по три стъпала наведнъж, изпотрепах си краката, загубих равновесие и се хванах за перилото за подкрепа. Награбих пълна шепа бръшлян, препънах се, но се спасих и продължих напред. Накъде? Към библиотеката? Не! По друг път. През прохода под арката. Клонките на бъза и будлеята закачаха дрехите ми и на няколко пъти почти щях да падна, когато краката ми се заплетоха в останките на разрушената къща.

Накрая естествено и неизбежно се строполих на земята и от устните ми се откъсна един нечовешки див вик.

— О, скъпа, миличка! Стреснах ли ви? О, Боже! Погледнах назад към арката. Наведен над площадката на галерията, видях не скелет, нито чудовището от моите видения, а един гигант. Великан. Той се придвижваше внимателно по стълбите, стъпвайки изискано и безгрижно през отломъците на пода, и разтревожен дойде до мен.

— О, божичко! Каква беля!

Трябва да беше поне шест фута и четири или пет инча. Беше огромен, толкова огромен, че къщата сякаш се отдръпна и сви.

— Не знаех… разбирате ли, само си мислех — защото бяхте тук от известно време и… Но това сега няма значение, защото важното е, скъпа моя, дали сте ранена?

Почувствах се смалена до размера на дете. Но въпреки своите великански габарити този мъж имаше нещо детско в себе си. Прекалено пълен, за да има бръчки, той имаше кръгло, херувимско лице и ореол от сребристоруси къдрици, които обграждаха почти голата му глава. Очите му бяха кръгли като рамки на очила. Те бяха много добри и прозрачносини.

Сигурно съм изглеждала замаяна и вероятно доста бледа. Той клекна до мен и взе китката ми.

— Боже, Боже! Ама здравичката паднахте! Ако само бях… Никога не бих… Пулсът ви е малко ускорен. Хммм.

Кракът ми беше одраскан. Посегнах да проверя през една дупка, зейнала на коляното на панталона ми, и пръстите ми се изцапаха с кръв.

— Скъпа, миличка! Кракът ви, нали? Счупен ли е? Можете ли да го движите? — аз извих крака си и лицето на мъжа бе олицетворение на облекчението.

— Слава на Бога! Сигурно никога няма да ми простите. Сега стойте тук, докато аз… Просто ще отида да взема… Връщам се след минута.

И той си отиде. Краката му танцуваха деликатно покрай стърчащите парчета дърво, сетне прескочиха стълбите, докато горната част на тялото му постепенно изчезна, сякаш не бе свързана със сложната дейност на краката по-надолу.

Поех си дълбоко дъх и зачаках.

— Сложих чайника — обяви великанът, когато се върна. Носеше със себе си истинска чанта за оказване на първа помощ, бяла с червен кръст на нея, и извади оттам антисептичен лосион и някаква марля.

— Винаги съм казвал, че някой ден в това порутено място някой ще се нарани. Пазя комплекта за първа помощ от години. По-добре подготвени, отколкото ранени, нали? О, миличка! — той се намръщи, сякаш него го болеше, докато притискаше памука върху срязаната ми кожа. — Ще бъдем смели, нали?

— Имате ли електричество тук? — попитах аз. Чувствах се объркана.

— Електричество ли? Но това е само една съборетина! Развалина — той ме загледа, изненадан от въпроса, сякаш се усъмни, че може да съм получила значително мозъчно сътресение при падането и да съм загубила разсъдъка си.

— Просто си го помислих, когато казахте, че сте сложили чайника.

— О, да, разбирам! Не! Имам портативен примус за къмпинг. Обикновено използвам термос, но… — той смешно намръщи носа си. — Чаят от термос нищо не струва, нали? Е, много ли щипе?

— Само малко.

— Добро момиче. Голям скок си беше! Сега чай — с лимон и захар, нали? Опасявам се, че нямам мляко. Тук няма хладилник.

— Само с лимон стига.

— Добре. Нека сега да ви наглася удобно. Дъждът спря, така че ще пием чая си навън — той отиде до огромната двойна врата в предната част на къщата и я отключи. Със скърцане, което бе доста по-слабо от онова, което човек можеше да очаква, тя се отвори, а аз започнах да се изправям на краката си.

— Не мърдайте!

Великанът грациозно дотанцува до мен, наведе се и ме вдигна на ръце. Почувствах, че съм във въздуха и че ме носят внимателно. Той ме постави да седна върху гърба на една от черните котки, на които се бях възхищавала преди час.

— Вие чакайте тук, а когато се върна, ще пием прекрасен чай! — нареди великанът и влезе в къщата. Огромният му гръб се изкачи по стълбите и изчезна във входа на коридора и в третата стая.

— Удобно ли ви е?

Аз кимнах.

— Прекрасно — великанът се усмихна, сякаш наистина беше прекрасно. — А сега, да ви се представя. Името ми е Лав. Аурелиус Алфонс Лав. Казвайте ми Аурелиус — той ме погледна очаквателно.