Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Светлокосата жена погледна, за да види какво става.

— Няма нищо, Том. Остави я да я вземе.

Момиченцето взе хартийката от ръката ми, без да ме погледне.

— Кажи благодаря — извика майка й.

Децата го направиха с доста тихи гласчета, сетне се обърнаха и изтичаха. Този път жената вдигна дъщеря си, за да стигне до кошчето, оглеждайки фотоапарата ми със скрито любопитство.

Ейнджълфийлд не беше място, където бих могла да остана незабелязана.

Тя ми отправи една доста резервирана усмивка.

— Приятна разходка — каза и се обърна да последва децата си, които вече тичаха надолу по улицата.

Аз ги гледах как се отдалечават.

Децата тичаха и се въртяха, сякаш бяха свързани с невидима нишка. Те сменяха посоката най-неочаквано, правеха непредвидими промени в скоростта, но всичко ставаше с телепатична синхронизация. Това беше истинска, безхитростна и перфектна близост. Бих искала да ги погледам по-дълго, но се опасявах, че може да се обърнат и да ме хванат, че ги наблюдавам, затова си тръгнах.

След неколкостотин ярда пред мен се появи къщичката на вратаря. Двете крила на желязната порта не само че бяха затворени, но бяха като заварени към земята и едно към друго чрез виещите се филизи на дивия бръшлян, който се промушваше и излизаше през дупките на сложната като плетка метална врата. Над нея се извисяваше бледа каменна арка, страните й се разширяваха и преминаваха в две малки едностайни постройки с прозорци. На единия от прозорците бе прикрепено парче хартия. Закоравелият непоправим читател, каквато бях аз, не можеше да устои на изкушението: прекрачих през високата мокра трева, за да прочета какво пише. Това обаче бе призрачна бележка. Беше останало цветното лого на строителна компания, но под него имаше само две бледосиви петна с формата на снимки и едно малко по-тъмно, но не съвсем — следа от подпис. Имаше формата на нещо написано, но значението му бе заличено от месеците слънце.

Приготвих се да вървя доста дълго покрай стената, за да открия начин да вляза вътре. Но направих само няколко стъпки и стигнах до малка вратичка в стената, която бе затворена с най-обикновено резе. За секунда се озовах вътре.

Някога алеята е била посипана с чакъл, но сега камъчетата под краката ми бяха разпръснати и размесени с пръст и поникнала трева. Нейният дълъг завой водеше към малка каменна църква с покрита портика към църковния двор, сетне завиваше в друга посока зад обсега на дърветата и храстите, които скриваха изгледа. Двете страни на алеята бяха гъсто обрасли; клонките на различни храсти се бореха за пространство, а в краката им треви и плевели се промъкваха във всяко празно местенце, което можеха да открият.

Запътих се към църквата. Възстановена по времето на кралица Виктория, тя бе запазила скромността на средновековния си произход. Беше малка и спретната, острият връх на кулата й сочеше към небето, без да се опитва да пробие дупка в него. Църквата бе разположена във върха на чакълестия завой; когато отидох по-наблизо, окото ми бе привлечено от перспективата, която се разкри пред мен от другата й страна. С всяка измината стъпка изгледът се разширяваше все повече и повече, докато накрая пред мен изникна една бледолика каменна маса, която бе Ейнджълфийлд Хаус. И аз спрях като закована на пътя.

Къщата стоеше пред мен под неочакван ъгъл. Пристигайки откъм алеята, човек се озоваваше пред ъгъла й и въобще не му ставаше ясно коя страна е предната. Сякаш къщата е знаела, че трябва да посреща гостите с лице, но в последната минута не е могла да устои на импулса да се обърне и да погледне към еленовия парк и горите в края на терасите.

В резултат на това посетителят не биваше посрещнат с приятелска усмивка за добре дошъл, а с едно студено и враждебно рамо.

Чувството за несръчност се усилваше и задълбочаваше и от други аспекти на нейната външност. Тя имаше несиметрична конструкция. Три огромни ниши, всяка една с височината на четири етажа, изпъкваха по тялото й; техните дванадесет високи и широки прозореца предлагаха единствения ред й хармония на фасадата. В останалата част прозорците бяха подредени без всякакъв ред, всеки беше различен, никой не бе на същото ниво като съседния, независимо дали отляво или отдясно, отгоре или отдолу. Над третия етаж една балюстрада се опитваше да обедини несъответстващата архитектура в едно цяло, но някъде стърчеше камък, хлътваше частична ниша, неочаквано и не намясто се появяваше прозорец; неразборията изчезваше само за да започне отново от другата страна. Над балюстрадата се издигаше неравен покрив от кули, кулички, бойници и комини с цвят на мед.