Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Съборетина? Руини? Повечето златисти камъни изглеждаха толкова чисти и свежи, както в деня, в който са били докарани от кариерата. Разбира се, сложната каменна изработка на куличките и бойниците изглеждаше разбита, балюстрадата на някои места се бе изкривила, но въпреки това къщата трудно можеше да се нарече руина. Когато я видях, със синьото небе зад нея, с птиците, които летяха около кулите й и зелената трева наоколо, никак не ми беше трудно да си представя мястото обитаемо и населено с хора.

После сложих очилата си и осъзнах, че прозорците бяха слепи, нямаха стъкла, а рамките им бяха изгнили или изгорели. Онова, което бях взела за сенки над прозорците от дясната ми страна, бяха следи от пожар. А птиците, които се виеха в небето, не слизаха с пикиращ полет надолу зад сградата, а направо влизаха в нея. Къщата нямаше покрив. Това не бе къща, а черупка.

Отново свалих очилата си и сцената се превърна пак в недокоснатия дом Ейнджълфийлд. Можеше ли човек да добие чувството за надвиснала заплаха, ако небето бе боядисано във виолетово и луната неочаквано бе закрита от облаци? Вероятно. Но на фона на днешната безоблачна синева сцената беше съвсем невинна.

Една бариера бе препречила алеята. Към нея имаше прикрепена бележка. Внимание. Опасност. Стойте надалеч. Забелязвайки в оградата връзката, където секциите са били свързани една към друга, аз преместих един панел, промуших се вътре и го придърпах зад себе си.

Заобикаляйки студеното рамо на къщата, отидох пред лицето й. Между първата и втората ниша шест широки ниски стъпала водеха към двойна врата с ламперия. Стъпалата граничеха с двойка ниски пиедестали, върху които стояха две гигантски котки, направени от някакъв тъмен, гладък и лъскав материал. Тяхната анатомия бе така убедително изработена, че прекарвайки пръстите си върху едната, почти очаквах да почувствам козината й и бях стресната от студената твърдост на камъка.

Прозорецът на приземния етаж в третата ниша беше маркиран от тъмните езици на огъня. Кацнала на едно голямо парче от паднала зидария, аз се издигнах достатъчно, за да надникна вътре. Онова, което видях, ми причини дълбоко безпокойство. Имаше нещо универсално, нещо познато в цялата концепция на стаята. Макар моята спалня над книжарницата, моята детска спалня в къщата на родителите ми и спалнята ми при мис Уинтър да бяха съвсем различни, те споделяха известни елементи, които остават постоянни за всички спални и при всички хора. Дори едно временно жилище има нещо над главата си, което да го предпазва от капризите на времето, място, където човек да влезе, да се движи и да си отиде, и нещо, по което да определи разликата между вътре и вън. Тук нямаше нищо подобно.

Гредите бяха паднали, някои само в единия си край, така че пресичаха пространството диагонално и стигаха до купчините от зидария, дървения и други невъзможни за определяне материали, които пълнеха стаята до нивото на прозореца. Стари гнезда на птици бяха закрепени под всякакви ъгли и във всякакви кътчета. Сигурно птиците бяха донесли семената; снегът и дъждът им бяха помогнали и под благотворното влияние на слънчевата светлина те кой знае как бяха избуяли в тази развалина. Растенията бяха навсякъде: видях кафявите зимни стъбла на будлеята 15 15 Вид декоративен храст. — Б.пр. , по-старите растения се протягаха нагоре, за да стигнат до светлината.

Бръшлянът се катереше по стените като шарка на тапет. Аз проточих врат и погледнах нагоре — беше като в тъмен тунел. Четирите високи стени все още бяха цели и непокътнати, но вместо таван имаше само четири дебели греди, разположени несиметрично, зад тях много празно пространство преди други няколко греди, и така отново и отново. В края на тунела имаше светлина. Небето.

Нито призрак, нито дух би оцелял тук.

Беше почти невъзможно да си представя, че някога е имало драперии, дамаски, мебели, картини. Че полилеи са осветявали онова, което днес бе осветено от небето. Каква е била тази стая — гостна, музикална зала, трапезария?

Огледах купищата боклуци, натрупани в стаята. В бъркотията на непознаваемите неща, които някога са били дом, нещо привлече вниманието ми. Отначало го взех за полупаднала греда, но не бе достатъчно дебела. И сякаш бе прикрепена към стената. Имаше и още едно. И още едно. На регулярни интервали тези дълги дървета сякаш имаха връзки, както ако други парчета дърво някога са били прикрепени към тях под прав ъгъл. Всъщност в ъгъла имаше едно от тях, там, където другите секции все още съществуваха.