Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Копирах статията и прехвърлих заглавията на следващите броеве, в случай че имаше продължение, но не намерих нищо. Тогава оставих вестниците и се захванах с другите кутии.

„Кажете ми истината“ — беше казал той, младият мъж в старомоден кафяв костюм, който бе интервюирал Вида Уинтър за „Банбъри Хералд“ преди четиридесет години. И тя никога не бе забравила неговите думи.

От интервюто нямаше никаква следа. Нямаше нищо, което би могло да се нарече подвързани статии. Единственото литературно издание бяха случайно подвързани интервюта под заглавия „Може би искате да прочетете…“ от някаква критичка на име госпожица Дженкинсън. Очите ми на два пъти се спряха върху името на мис Уинтър. Беше ясно, че въпросната госпожица чете и харесва романите й. Оценката й бе ентусиазирана и точна, макар и изразена доста ненаучно. Но беше ясно, че тя никога не се е срещала с авторката и също толкова ясно, че не е мъжът с кафявия старомоден костюм.

Затворих последния вестник и го сгънах прилежно в кутията му.

Мъжът в кафявия костюм беше измислица. Начин да ме примами. Мухата, която рибарят закача на кукичката. Това можеше да се очаква. Вероятно потвърждението за съществуването на Джордж и Матилд, на Чарли и Изабел бе онова, което бе събудило надеждите ми. Те поне са били истински хора, мъжът в кафявия костюм не беше.

Сложих шапката и ръкавиците си и напуснах офиса на „Банбъри Хералд“. Докато вървях по зимните тротоари в търсене на кафене, си спомних писмото, което мис Уинтър ми изпрати, и думите на мъжа в кафявия костюм. Значи и мъжът в кафявия костюм беше само фрагмент от нейното въображение. Тя беше разказвачката на приказки, нали така? Тя бе човекът, който ги измисляше. Човекът, който скалъпваше фабулата. Лъжецът. А молбата, която ме мотивира: „Кажете ми истината“ бе на човек, който дори не съществуваше, не беше реален.

Нямах думи. Беше ми трудно да си обясня горчивината на моето разочарование.

Качих се на един автобус от Банбъри.

— Ейнджълфийлд ли? — попита ме шофьорът. — Нямаме маршрут дотам. Вече не. Когато бъде построен хотелът, може би пак ще пътуваме.

— Нима там се строи?

— Някаква стара съборетина, която разрушиха. Ще я правят модерен хотел. Може би тогава ще пуснат и автобус за персонала. Но засега най-доброто, което можете да направите, е да слезете при „Хеър и Хаундс“ 14 14 „Заекът и хрътките“ (англ.) (вероятно кръчма на пътя.) — Б.пр. на Чинес Роуд и да вървите пеша. Около миля е, доколкото мога да пресметна.

Нямаше нищо интересно в село Ейнджълфийлд. Една-единствена улица, чиято дървена табела казваше с логична простота — „Улицата“. Подминах дузина вили, построени на двойки. Тук-там имаше отличителни белези — голямо тисово дърво, детска люлка, дървена пейка, но по-голяма част от къщите със спретнатите си красиви покриви от слама, с белите триъгълни фронтони и семплата, сдържана артистичност на тухлите си приличаха със съседните като две капки пода.

Прозорците им гледаха към нивите, оградени с плетове и огради и тук-там нашарени с дървета. По-надалеч се виждаха овце и крави, после рядка горичка, зад която според моята карта се простираше еленовият парк. Всъщност трябва да подчертая, че не видях никаква следа от човешко присъствие, докато не стигнах до сградата, в която се помещаваха пощата и смесеният магазин.

Две деца, облечени с жълти мушами, излязоха от магазина и затичаха по пътя към майка си, която бе спряла пред пощенската кутия. Тя беше дребна, светлокоса жена, която се опитваше да залепи марките върху пликовете, без да изпусне вестника, който държеше под мишницата си. По-голямото дете — момченце, посегна да хвърли опаковката от бонбона си в кошчето, което бе до пощенската кутия. То се наведе да вземе опаковката и на сестра си, но тя се възпротиви.

— Аз също мога! Мога и сама!

Момиченцето се надигна на пръсти, протегна ръчичка, пренебрегвайки протестите на брат си, хвърли хартийката към зейналата уста на кошчето. Вятърът я подхвана и я понесе по улицата.

— Видя ли! Казах ти!

Двете деца се обърнаха и се хвърлиха едно към друго, сетне внезапно спряха, защото ме видяха. Два руси бретона падаха над две двойки еднакви кафяви очи. Две устенца се отвориха от изненада. Не бяха близнаци, не. Но със сигурност бяха родени едно след друго. Спрях да взема хартийката и им я подадох. Момиченцето пристъпи напред, понеже искаше да я вземе. Брат й, по-внимателен и предпазлив, протегна ръка, да й препречи пътя, и извика „Мамо!“