Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Кабинетът ми е пълен с образи, очакващи да бъдат написани. Измислени хора, нетърпеливи за живот, които ме дърпат за ръкавите и викат: „Аз съм следващият! Хайде! Мой ред е!“ Трябва да избирам. А веднъж избера ли, другите си лягат кротко за десет месеца или година, докато стигна до края на историята и врявата започва отново.

И все пак често през всички тези години вдигах главата си от страницата — в края на приказката или за кратка пауза на размисъл, след някоя смъртна сцена или просто понякога само за да потърся най-правилната, най-точната дума и виждах едно лице зад тълпата. Едно познато лице. Бледа кожа, червена коса, сериозни зелени очи. Знаех абсолютно точно коя е тя и все пак бях изненадана да я видя. Всеки път тя успяваше да ме изненада, да ме хване неподготвена, когато бях беззащитна. Често отваряше уста, за да ми проговори, но от десетилетия бе твърде далеч, че да я чуя. И освен това скоро свикнах дотолкова с нейното присъствие, че можех да извърна погледа си и да се престоря, че не съм я забелязала. Мисля, че тя не разбра това.

Хората се чудят какво ме прави толкова плодовита. Ами ще кажа: тя е причината. Заради нея. Ще започна нова книга пет минути след като съм завършила последната, защото, ако вдигна очи от бюрото си, това значи да срещна нейните очи.

Годините минаваха, броят на моите книги в книжарниците растеше. И постепенно тълпата от персонажи, плуващи във въздуха на моя кабинет, започна да оредява. С всяка книга, която бях написала, врявата от гласове ставаше все потиха, чувството за суетня в главата ми намаляваше. Лицата, настояващи за внимание, изчезваха, но винаги в края на групата и все по-близо с всяка завършена книга стоеше тя. Тя неизменно беше там. Момичето със зелените очи. Тя очакваше мен.

Дойде денят, в който написах последния ред на моята последна книга. Написах последното изречение и поставих последната точка. Знаех какво следва. Моливът се плъзна от ръката ми и аз затворих очи.

— Е! — чух я да казва, или може би това бях аз. — Сега вече сме само ние двете.

Поспорих малко с нея.

— Това никога няма да стане — казах й. — Беше толкова отдавна. Бях само дете. Забравила съм — макар че само си измислях тези оправдания.

— Но аз не съм забравила — отвърна ми тя. — Помниш ли, когато…

— Дори аз разпознавам неизбежното, когато го видя. Помня.

Слабото вибриране във въздуха утихна. Обърнах очи към мис Уинтър. Нейните зелени очи гледаха в една точка на стаята, сякаш всеки момент щеше да види детето със зелените очи и медночервената коса.

— Момичето сте вие.

— Аз? — погледът на мис Уинтър бавно се отмести от призрачното дете и се насочи към мен. — Не, тя не е аз. Тя е… — сякаш се поколеба. — Тя е някой, който бях някога. Детето престана да съществува преди много, много време. Животът й свърши една нощ в пожара така сигурно, все едно че загина в пламъците. Човекът, когото гледате пред вас сега, е нищо.

— Но вашата кариера… приказките… романите…

— Когато човек е нищо, той си измисля. Това запълва празнотата.

След това мис Уинтър потъна в мълчание, наблюдавайки огъня. От време на време почесваше разсеяно ръката си.

— Вашето есе за Жулс и Едмънд Ландиер — започна след малко тя.

Аз се обърнах неохотно към нея.

— Какво ви накара да ги изберете като тема? Трябва да сте проявили някакъв особен интерес? Някакво лично привличане?

Поклатих глава.

— Нищо специално.

И тогава остана само мълчанието на звездите и пукането на съчките в огъня.

Трябва да бе минало около час, когато пламъците утихнаха и тя проговори за трети път.

— Маргарет — сигурна съм, че за пръв път ме нарече на малко име. — Когато тръгнете утре…

— Да?

— Ще се върнете, нали?

Беше ми трудно да преценя изражението й в премигващата, умираща светлина на огъня. Беше ми също толкова трудно да кажа доколко треперенето на гласа й беше вследствие на умората и болестта. Но в мига преди да отговоря „Да, разбира се, че ще се върна“, ми се стори, че мис Уинтър беше уплашена.

На другата сутрин Морис ме заведе на гарата и аз взех влака на юг.

Къде другаде да започна своето разследване, освен вкъщи, в книжарницата?

Бях омагьосана от старите справочници и алманаси. Откакто бях дете, всеки миг на отегчение, на безпокойство или на страх ме отвеждаше до тези лавици, да се поровя в страниците с имена, дати и анотации. Между техните корици, в няколко брутално невзрачни реда, бяха събрани безброй изминали животи. Това беше един свят, в който мъжете бяха баронети, епископи или министри в парламента, а жените бяха техните съпруги и дъщери. Нямаше нищо, което да подскаже дали тези мъже са хапвали бъбреци на закуска, кого са обичали и кой от страховете им е придобивал форма в мрака, когато са духнели пламъка на свещта през нощта. Нямаше нищо лично. Каква бе онази сила, което ме мотивираше да се ровя в тези оскъдни данни за живота на умрелите? Само това, че са били хора, че са живели, а сега са мъртви.