Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

С ръце, разперени някак си по старчески, и с бялата носна кърпичка, все още затъкната в каишката на часовника й, тя изглеждаше така, сякаш в нея не бе останала и капчица живот. Малките облачета прах, които се вдигнаха от килима, когато падна върху него, се уталожиха отново.

Тя лежа там около половин час, докато Мисус на връщане от фермата, където бе ходила да събере яйца, не погледна случайно през вратата и не видя някаква тъмна купчина.

От фигурата в бяло нямаше никаква следа.

Докато възстановявах в паметта си историята и я записвах, гласът на мис Уинтър сякаш изпълваше стаята, както изпълваше и библиотеката. Тя имаше такъв маниер на говорене, който оставаше в паметта, и бе надежден като записващо устройство. Но когато произнесе думите „От фигурата в бяло нямало никаква следа“, тя направи пауза и сега аз също направих пауза. Моливът ми се поколеба малко над хартията, докато размишлявах какво се бе случило по-нататък.

До такава степен бях погълната от действието, че ми трябваше един миг, за да пренастроя и фокусирам погледа си от фигурата на жената на доктора към самата разказвачка. Когато го направих, бях поразена. Обикновената бледност на мис Уинтър бе заменена от грозен жълто-сив оттенък, а изправената й стойка, която винаги бе стегната, в този момент сякаш се бе приготвила за някакво невидимо нападение. Устата й трепереше и аз предположех, че е на прага да загуби битката да държи устните си стиснати в тънка линия и всеки миг потисканата гримаса ще изкриви лицето й.

Станах уплашено от стола си, но нямах представа какво трябва да направя.

— Мис Уинтър — възкликнах безпомощно. — Какво ви е?

— Моят вълк — стори ми се, че чух, но усилието да говори само разтрепери устните й. Тя затвори очи, опитвайки се да уравновеси дишането си. Точно когато реших, че трябва да изтичам да намеря Джудит, мис Уинтър възвърна контрола над себе си. Повдигането и спадането на гръдния й кош намаля, треморът върху лицето й изчезна и макар че все още беше бледа като смъртта, тя отвори очи и ме погледна.

— По-добре съм… — прошепна едва чуто.

Аз бавно се върнах на стола си.

— Стори ми се, че казахте нещо за някакъв вълк.

— Да. Черният звяр, който гризе костите ми винаги когато му се удаде случай. През повечето време той се спотайва в ъглите и зад вратите, защото се страхува от тях — тя показа белите хапчета на масичката до нея. — Но действието им е кратко. Вече е почти дванадесет и те са изморени. Той души във врата ми. До дванадесет и половина ще забие зъбите си и ще започне да ме яде. Това ще продължи до един, когато ще мога да взема друга таблетка и той ще бъде принуден да се върне в ъгъла. Ние винаги се дебнем, той и аз. Обаче всеки ден той подранява с пет минути, а аз не мога да взема таблетките си по-рано. Те остават същите на брой.

— Но сигурно докторът…

— Разбира се. Веднъж седмично, или веднъж на десет дни, той коригира дозата. Само че никога не е достатъчна. Докторът не иска да бъде човекът, който ще ме убие, нали разбирате. И така, когато дойде времето, вълкът ще бъде този, който ще ме довърши.

Тя ме погледна замислено.

— Таблетките са тук. И чашата с вода. Ако исках, бих могла да сложа край. Когато сама избера. Така че не ме съжалявайте. Избрала съм този път, защото имам работа да върша.

Кимнах.

— Добре.

— Така. Тогава да се захващаме и да я свършим. Докъде бяхме стигнали?

— До жената на доктора. В музикалната зала. С цигулката.

И ние продължихме работата си.

Чарли не беше свикнал да решава проблемите.

А той имаше проблеми. Много проблеми. Дупки в покрива, счупени рамки на прозорците, гълъби, разрушаващи таванските помещения, но Чарли пренебрегваше всичко. Може би просто не ги забелязваше. Когато наводненията станаха прекалено много и последствията от тях прекалено лоши, той просто затваряше стаята и започваше да използва друга. Къщата бе достатъчно голяма в края на краищата. Дали в своя бавно подвижен мозък Чарли осъзнаваше, че другите хора поддържат къщите си? Но, от друга страна, разрухата, унищожението бяха неговата естествена среда. Той се чувстваше у дома си сред тях.

Все пак жената на доктора, която лежеше като мъртва в музикалната стая, беше проблем, който не можеше да се подмине. Ако бе някой от нас, както и да е… Но външен човек! Това беше друг въпрос. Нещо трябваше да се направи, въпреки че Чарли нямаше представа какво да бъде то и затова гледаше вцепенено жената, докато тя потръпна с ръце и простена. Чарли може да беше глупав, но знаеше какво означава това. Задаваше се бедствие.