Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Болестите бяха един вид загадка за доктор Модели, нещо като пъзел, и той не спираше, докато не я разреши. Пациентите му бяха свикнали да се появява в къщата им на сутринта, след като бе прекарал цяла нощ, размишлявайки върху симптомите, за да им зададе още един въпрос. А след като определеше диагнозата, трябваше да реши какво да бъде лечението. Той ползваше книги, разбира се, и бе напълно запознат с всички известни терапии, но многократно се връщаше към нещо толкова просто като възпаленото гърло и го разглеждаше под различен ъгъл, като постоянно търсеше начин не само да се справи с възпалението, но и да разбере феномена на възпаленото гърло в напълно нова светлина.

Енергичен, интелигентен и приятелски настроен, той бе изключително добър лекар. Макар, че като всички хора и той си имаше своята мъртва точка — нещо, към което бе предубеден.

Делегацията от селски мъже включвала бащата на бебето, неговия дядо и кръчмаря — един уморен на вид мъж, който обичаше да бъде на всяка манджа мерудия. Доктор Модели приел триото и изслушал внимателно как двама от мъжете едновременно му разказали историята. Те започнали с оставените отворени врати, минали набързо през неприятните случаи на липсващи тигани и лъжици и след няколко минути стигнали до кулминацията на своя разказ: отвличането на бебето в детската количка.

— Те растат диви — казал най-накрая младият Фред Джеймисън.

— Без всякакъв контрол — добавил по-старият Фред Джеймисън.

— А какво ще кажете вие? — попитал доктор Модели третия мъж.

До този момент Уилфред Бонър стоял мълчаливо.

Господин Бонър свалил шапката си и си поел дълбоко въздух, при което гърдите му засвирили.

— Ми не знам. Аз не съм медицинско лице, но ми се струва, че момичетата не са у ред. Дъската им хлопа.

Той придружил думите си с многозначителен поглед, после за по-ясно почукал по голата си глава веднъж, дваж, три пъти.

Тримата мъже гледали тържествено и сериозно в краката си.

— Оставете на мен — рекъл докторът. — Ще говоря със семейството.

И мъжете си отишли, спокойни, че са направили онова, което трябвало да направят. Сега бил ред на доктора.

Макар че обещал да говори със семейството, онова, което докторът направил, всъщност било да говори с жена си.

— Съмнявам се, че са искали да направят нещо лошо — рекла жена му, когато той й разказал за случилото се с бебето. — Познаваш тези момичета. Много по-интересно е да се играе с истинско бебе, отколкото с кукла. Те не биха го наранили. Все пак трябва да им се каже да не правят повече така. Бедната Мари — и тя вдигнала очи от ръкоделието си и се вгледала в лицето на съпруга си.

Госпожа Модели бе изключително привлекателна жена. Тя имаше големи кафяви очи с дълги и извити мигли. Носеше тъмната си коса без нито един бял косъм прибрана назад с такава простота, с каквато само една истинска красавица би се отнесла към външния си вид. Когато се движеше, формите й подсказваха закръглена, женствена грациозност.

Докторът знаеше, че жена му е красива, но след толкова години съвместен живот това вече не му правеше впечатление.

— В селото мислят, че момичетата са умствено изостанали.

— Със сигурност не е така!

— Така поне мисли Уилфред Бонър.

Госпожа Модели поклатила учудено глава.

— Той се страхува от тях, защото са близначки. Бедният Уилфрид. Това просто е старомодно невежество. Слава Богу, че младото поколение е много по-умно и начетено.

Докторът знаеше, че статистически няма вероятност при близнаците да съществува ненормалност и умствена изостаналост, но въпреки това не я изключваше, докато не ги види. За него не бе изненада, че жена му приема приказките из селото за злонамерени клюки.

— Сигурен съм, че си права — промърморил неясно той, което означавало, че е сигурен, че тя греши.

— Какво смяташ да правиш? — попитала го тя.

— Ще отида да се видя със семейството. Чарли Ейнджълфийлд си пада малко отшелник, но ще му се наложи да се срещне с мен.

Госпожа Модели кимнала, което пък било нейният начин да покаже несъгласие с мъжа си, макар че той не знаел това.

— А майката? Какво знаеш за нея?

— Твърде малко.

И докторът се замислил, а госпожа Модели продължила ръкоделието си. След четвърт час той й казал.

— Може би ти трябва да отидеш, Теодора? Майката може би ще иска да види по-скоро жена, отколкото мъж. Какво ще кажеш?

И така, три дни по-късно госпожа Модели пристигна в къщата и почука на предната врата. Изненадана, че никой не й отваря, тя се намръщи — в края на краищата беше пратила съобщение, че ще ги посети, защо никой не я очаква, и заобиколи отзад. Кухнята беше пуста — само три ябълки на масата, кафяви, сбръчкани, започващи да загниват, почерняла от мръсотия кърпа за съдове близо до мивката, пълна догоре с мръсни чинии, и прозорец, през който не би могло да се види почти нищо. Тя сви устни, усетила тежкия въздух, изправи рамене, хвана здраво дръжката на чантата си от коруба на костенурка, и се отправи на кръстоносен поход. Минаваше от стая в стая, за да търси Изабел, но по пътя си срещна само мръсотия, бедност и запуснатост, които се таяха навсякъде.