Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Отзад градината граничела с нивите; двете пространства били разделени от плет. Мерили не знаела, че зад плета два чифта зелени очи били вперени в детската количка.

Бебетата изискват голямо пране, а Мерили била добра домакиня и майка. Всеки ден тя излизала в градината да простре прането и да събере изсъхналото. Докато перяла пелени и камизолки в мивката, тя наблюдавала от кухненския прозорец с едно око красивата детска количка, изнесена навън на слънце. На всеки пет минути тичала да нагласи гюрука, да сложи още едно одеялце или просто да попее на бебето си.

Мерили не била единствената възхитена от детската количка. Емелин и Аделин направо били омагьосани от нея.

Един ден Мерили се появила от задната портичка с кош пране в едната си ръка и какво да види — количката я нямало. Тя спряла рязко. Устата й се отворила, а тя плеснала с ръце по бузите си; кошът с прането паднал в цветните лехи, разпръсквайки блузки и чорапки върху шибоя. Мерили не погледнала ни веднъж към оградата и къпините. Тя въртяла главата си наляво и надясно, сякаш не можела да повярва на очите си, наляво и надясно, наляво и надясно през цялото време, докато паниката се надигала в нея и накрая издала един писък, един пронизителен висок звук, който се издигнал към синьото небе така, сякаш можел да го разцепи на две.

Три врати по-надолу господин Грифин вдигнал глава от парчето земя, което представлявало зеленчуковата му градина, и отишъл до оградата. Баба Стокс от съседната къща се намръщила над кухненската си мивка и излязла на своята веранда. Те загледали вцепенено Мерили, чудейки се откъде тяхната усмихната съседка е успяла да извади подобен звук, а тя ги погледнала диво в отговор и онемяла, сякаш викът изразходил всичкия й запас от думи за цял живот. Най-накрая успяла да произнесе:

— Бебето ми го няма а-а-а!

След като думите били произнесени, всички се втурнали. Господин Грифин прескочил трите огради на един скок, хванал Мерили за ръката и като я извел пред къщата, попитал:

— Няма ли го? Как така го няма? Къде е отишло?

Баба Стокс изчезнала в къщичката си и след секунда гласът й се разнесъл от предната градина, умоляващ за помощ. Тогава настанала истинска врява.

— Какво е станало? Какво се е случило?

— Откраднато е! От градината! Заедно с количката!

— Вие, двамата, вървете натам, а другите натам!

— Тичайте и доведете съпруга й! Бързо!

А отзад всичко било тихо и спокойно. Прането на Мерили се ветреело на ленивото слънце, лопатата на господин Грифин си почивала, забита в добре разровената почва. Емелин в захлас галела сребристите спици на колелата, а Аделин я бутала така, че да накарат това чудо да върви.

Дори имали име за него. То било „вуум“.

Те влачили количката покрай задните стени на къщите. Било по-трудно, отколкото си мислели. Преди всичко тя била по-тежка, отколкото изглеждала, и освен това те я дърпали и бутали по много неравен път. Краят на нивата бил леко под наклон и това затруднявало движението й. Биха могли да я подкарат по самата нива на равно, но там прясно разораната земя била по-мека и колелата потъвали в рохките буци пръст. Магарешки бодли и къпини се заплитали в спиците и забавяли движението, било цяло чудо, че след първите двадесет ярда количката все още вървяла. Но близначките били в стихията си. Бутали с всички сили, за да я закарат вкъщи. Пръстите им се разкървавили от опитите да издърпат бодилите и да ги отстранят от колелата. Докато вървели, Емелин не спирала да тананика песничката си на количката, като я галела тайно от време на време с пръстчетата си и я целувала.

Най-накрая стигнали до края на нивите и Ейнджълфийлд Хаус вече се виждал. Но вместо да тръгнат към него, те завили към склоновете на еленовия парк. Искали да си играят. С неизчерпаемата си енергия успели да избутат количката до върха на най-дългия и стръмен склон и я закрепили на място. Вдигнали бебето и го оставили на земята, а Аделин се настанила в количката. С брадичка, подпряна в коленете, с ръце, държащи се за страничните стени, тя седяла с пребледняло лице. При един сигнал на очите й, Емелин бутнала количката с най-силния тласък, който можела да произведе.

Първоначално количката тръгнала бавно. Земята била неравна, тук горе склонът бил с лек наклон. Но бързо набрала скорост. Профучала под лъчите на късното слънце като светкавица, колелата й се въртели бясно. Все по-бързо и по-бързо, докато спиците се превърнали в замазано петно, а след това дори не били и петно. Наклонът ставал все по-стръмен, а буците по земята карали количката да се тресе и клати на двете си страни и тя всеки миг заплашвала да се обърне.