Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Името му било Джон-да-диг. Джон Дигенс за онези, които не го познавали. Тъй като не бил добър в писането, след ученическите си години, които не били много, той изоставил последните букви от фамилията си, за да пести време.

Първите три букви му изглеждали напълно достатъчни: нима те не казвали на всеки кой е и какво прави? Така било по-честно, по-точно, отколкото цялото му име Дигенс. И така той свикнал да се подписва Джон Диг, а за децата се превърнал в Джон-да-диг. Джон Копача.

Джон бил колоритен мъж, с цветна външност. Две сини очи като парчета синьо стъкло, зад които свети слънцето. Бяла коса, която растяла права върху главата му като растенията, които се опитват да стигнат слънцето. И бузи, които ставали яркорозови от усилията, които полагал, когато копаел. Никой не можел да копае като него. Той имал специален метод на градинарство, съобразен с фазите на луната: садял, когато луната расте, измервал времето по нейните цикли. Вечер изучавал таблици с цифри, пресмятайки най-подходящото време за всичко така, както правели неговият прапрадядо и баща му. Джон поддържал това знание живо.

Семейството на Джон-да-диг винаги осигурявало градинари за Ейнджълфийлд. Преди години, когато къщата имала главен градинар и още седем помощници, неговият прапрадядо неволно изровил един чимшир и за да не загине, отрязал от него стотици филизи с дължина няколко инча. Посадил ги и ги отгледал в едно детско креватче, а когато стигнали височина десет инча, ги засадил в градината. Когато се хванали, подрязал някои като съвсем ниски храсти с остри ръбове, други оставил да израстат рошави и когато станали достатъчно буйни, взел ножиците и оформил от тях сфери. Някои обаче искали да бъдат пирамиди, конуси, цилиндри и той можел да предугади това тяхно желание. За да оформи зеления материал, този човек с големи, груби и мазолести ръце се научил на търпението и педантичната деликатност на плетачка на дантели. Той не създавал животински или човешки фигури. Пауни, лъвове или хора в естествен ръст на колело в неговата градина не можело да се видят, така както в други градини. Формите, които го радвали, били или строго геометрични, или сложни, объркани и деформирани абстракции.

През последните години от живота му подрязаната градина била единственото нещо, което имало значение за него. Той нямал търпение да свърши работата си за деня; всичко, което искал, било да отиде в „своята“ градина, да прокара ръцете си по формите, които сам бил създал, като си представял времето — след петдесет или сто години, когато неговата градина щяла да възмъжее.

След смъртта му ножиците минали в ръцете на сина му, а десетилетия по-късно и в ръцете на внука му. След това, когато и внукът му умрял, Джон-да-диг бил оня, който, след като завършил чиракуването си в една голяма градина на тридесет мили оттук, дошъл и поел работата на предците си. Въпреки че бил само помощник-градинар, оформянето на градината било негова отговорност от самото начало. Можело ли да бъде другояче? Той взел ножиците. Дървената им дръжка, изтъркана по формата на ръката на баща му, прилегнала на ръката и пръстите му като ръкавица. Джон се бил завърнал у дома.

В годините след като Джордж Ейнджълфийлд загубил жена си, когато голяма част от персонала напуснала или изчезнала така драматично, Джон-да-диг останал. Градинари идвали и си отивали и не били заместени от други. Въпреки че все още бил млад, той станал по необходимост главен градинар и в същото време бил единственият градинар. Работата и натоварването били огромни; работодателят му не проявявал никакъв интерес; Джон работел без благодарности. Имало и други места за работа, и други градини. Той можел да получи всяка работа, за която кандидатствал: човек трябвало само да го види, за да му повярва. Но Джон никога не напуснал Ейнджълфийлд. Как би могъл? Та нали след като скършел работата си в градината и върнел ножицата в кожения й калъф, когато светлината на деня започнела да угасва, нямало нужда да размишлява дали дърветата, които е оформил, са същите, които неговият прадядо някога е засадил. Нито да си задава въпроса дали установената практика и движения са същите, които цели три поколения от неговото семейство са изпълнявали преди него! Всички тези неща били толкова добре известни, че не изисквали размисъл. Той можел да ги приеме за даденост. Също като дърветата, които бил посадил, и неговите корени били тук, в Ейнджълфийлд.

Какви са били чувствата му през онзи ден, когато отишъл в градината и открил, че е опустошена? По стволовете на тисовите дървета зеели дълбоки рани, разкриващи чак кафявото дърво в сърцевината им. Рошавите им глави били обезглавени, сферичните им върхове лежали в краката им. Перфектният баланс на пирамидите бил изкривен, конусите били изпосечени, цилиндрите нарязани и оставени на парцали. Той гледал втренчено клонките, все още зелени, все още свежи, които лежали пръснати по поляната. Тяхното леко потръпване като ранени живи същества, тяхното изсушаване, тяхната смърт все още предстояла.