Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Не ставай глупав — казала веднъж Мисус на Диг, когато той споделил с нея, че момичетата не говорят правилно. — Та те не спират да бърборят, когато са навън.

Истината я застигнала през един зимен ден. По изключение и двете момичета били вътре; Емелин успяла да придума Аделин да остане на топло до огъня, далеч от дъжда. Обикновено Мисус живеела като в мъгла; този ден обаче била благословена с неочаквана яснота на зрението, с една нова острота на слуха и когато минала покрай вратата на гостната, доловила звуци и спряла. Звуците плували между момичетата като топка за тенис; звуци, които ги карали да се смеят или да се кикотят, или да си отправят злобни погледи. Гласовете им се извисявали до писък и спадали до шепот. От разстояние човек можел да си помисли, че това е живото, свободно и безгрижно бърборене на обикновени деца. Но сърцето на Мисус се свило. Това не бил език, който някога е чувала. Не бил английски, нито френският, който трябвало да използва, когато била жива Матилд — жената на Джордж, и който Чарли все още употребявал в разговорите си с Изабел. Джон бил прав. Момичетата не говорели правилно.

Шокът от откритието я накарал да замръзне в коридора. И както понякога се случва, едно откритие отваря вратата на друго. Часовникът върху камината започнал да бие, и както винаги, механизмът под стъклото изпратил едно малко птиче да излезе от клетката и да задейства механичната верига, преди да влезе отново в клетката от другата страна. Веднага след като момичетата чули първия звън, те погледнали към часовника.

Два чифта големи зелени очи гледали, без да мигнат, докато птичето размахвало крилете си нагоре, надолу, нагоре, надолу във вътрешността на камбанката.

В тези погледи нямало нищо особено студено, нищо особено нечовешко. Това бил просто начинът, по който децата гледат неодушевените, но движещи се предмети. Той обаче смразил Мисус до мозъка на костите й. Защото точно по същия начин те гледали и нея, когато им се карала, викала или ги увещавала.

Те не осъзнават, че съм жива, помислила си тя. Те не знаят, че има и други живи същества, освен тях самите.

Благодарение на добротата си тя не ги сметнала за чудовища. Напротив, дори почувствала съжаление към тях.

Колко безкрайно самотни ли се чувстват, горкичките!

След което се обърнала и се отдалечила.

От този ден нататък Мисус ревизирала своите очаквания. Редовното хранене и банята, църквата в неделя, двете хубави нормални деца: всички тези мечти излетели през прозореца. Сега тя имала само една задача. Да запази момичетата живи и здрави.

Докато обмисляла всичко в главата си, Мисус решила, че разбира причината. Близнаци, винаги заедно, винаги двете. Ако в техния свят е нормално да са две, тогава как ли изглеждат в очите им другите хора, който идват на този свят не по двама, а сами? Сигурно ние им приличаме на незавършени половинки, решила тя. И си спомнила една дума, странна дума, както й се сторило навремето. Дума, която означава хора, които са загубили част от себе си. Ампутирани. Ето какви сме ние за тях. Ампутирани.

Нормални ли? Не. Момичетата не били и никога нямало да бъдат нормални. Но, уверявала сама себе си Мисус, неща, та са такива, каквито са. Това е положението. Когато децата са близнаци, вероятно тяхната странност е нещо нормално, природно, естествено.

Разбира се, всички ампутирани бленуват и жадуват за положението на близнаците. Обикновените хора, не близнаците, търсят сродната си душа, своята половинка, хващат си любовници, женят се. Измъчвани от своето несъвършенство, те се борят да станат част от двойка. В това отношение Мисус не била по-различна, от който и да е друг човек. И тя си имала своята друга половинка: Джон-да-диг.

Те не били двойка в традиционния смисъл на думата. Не били женени, дори не били любовници. Около дузина или петнайсетина години по-голяма от него, Мисус не била достатъчно стара, да му бъде майка, но все пак била доста по-стара от онова, което той би очаквал за съпруга. По времето, когато се срещнали, тя била на възраст, когато вече не се и надявала да се омъжи. Докато той, мъж в разцвета на силите си, очаквал да се ожени, но кой знае защо никога не го направил. Освен това, след като работел с Мисус, пиел чая си с нея всяка сутрин и седял на масата всяка вечер, Джон просто загубил навика да търси компанията на млади жени. С малко повече въображение те може би биха могли да прескочат границите, да излязат извън ограниченията на собствените си очаквания; може би биха разпознали своите усещания за онова, което искат: любов от най-дълбок и най-уважаван вид. Или поне единият би могъл да си представи как някоя петъчна вечер, след като изядат рибата и картофите, след плодовия пай и крем карамела, той е можело да хване ръката й, или тя неговата, и единият е можел да заведе другия в стеснителната тишина на едната или другата спалня. Но тази мисъл никога не минала през главите им. Така че те станали приятели по начина на старите брачни двойки след дълги години съвместен живот и се наслаждавали на онази нежна лоялност, която очаква щастливеца, след като премине от другата страна на страстта, без никога да са изживели самата страст.