Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Близначките растели и откривали все повече и повече неща в околността. Отивали все по-надалеч. Скоро познавали всички ферми и градини в имението. Те нямали чувство за граници, нито разбирали какво означава собственост, така че ходели навсякъде, където пожелаели. Отваряли портите и не ги затваряли. Катерели се по оградите, когато те се изпречвали на пътя им. Опитвали се да отворят кухненските врати и когато успявали, както обикновено, защото хората в селото не затваряли вратите си, влизали вътре. Самообслужвали се с всичко, което им харесвало в килерите, когато били уморени, спели за час в леглата на горния етаж, задигали тигани и лъжици със себе, за да плашат пилците в полето.

Местните семейства се ядосвали и чудели какво да правят. При всяко обвинение все се намирал някой, който ги бил видял по същото време, но на съвсем друго място; най-вероятно или са видели само едната, или са си помислили, че са ги видели. И така хората си спомнили старите истории. Няма стара къща без история, няма стара къща без духове. А абсолютната еднаквост на момичетата допринасяли за тяхната призрачност. Всички били съгласни, че имало нещо в тези деца, което не било наред. Дали заради самите момичета или поради някакви други причини и възрастните и децата загубили желание да посещават старата къща. Всички започнали да я избягват заради онова, което биха видели там.

Но накрая поразиите на близначките вбесили жените и те пренебрегнали приказките за духове. На няколко пъти селянките хващали момичетата на местопрестъплението и им се карали. Гневът променял и изкривявал лицата им, а устните им се отваряли и затваряли бързо, което карало близначките да се смеят. Жените недоумявали защо се смеят, те не знаели, че скоростта, с която думите се леели, обърквали странните момичета. Били убедени, че това си е чисто дяволска работа, и викали още повече. Известно време близначките стояли и наблюдавали спектакъла на селския гняв, после обръщали невъзмутимо гърбове и си отивали.

Когато съпрузите им се върнели от нивите, жените се оплаквали и настоявали да се направи нещо, а мъжете отговаряли: „Забравяш, че те са децата на голямата къща.“ А жените отговаряли „Голяма или не, на децата не трябва да се позволява да правят така. Не е правилно! Нещо трябва да се направи!“ Мъжете седели мълчаливо пред чинията си с картофи и месо и клатели глави, но не смеели да направят нищо.

До инцидента с детската количка.

Имало в селото една жена, която се казвала Мери Джеймисън. Тя била съпруга на Фред Джеймисън, един от полските работници, и живеела със съпруга си и неговите родители в една от колибите. Те били младоженци и преди брака жената се наричала Мери Лий, което обяснява името, което близначките измислили за нея на своя собствен език; те я наричали Мерили и това било отлично име за тях. Понякога тя отивала да посрещне мъжа си от нивата и в края на деня двамата сядали в сянката на зида, докато той пушел цигара.

Фред Джеймисън бил висок, мургав мъж с големи крака и имал навика да прегръща жена си през кръста, като я гъделичка и духа в пазвата й, докато я разсмее. Тя се опитвала да се сдържа, за да го дразни, но наистина й било смешно и накрая винаги се предавала.

Мери била обикновена жена, с изключение на смеха й. Косата й имала мръснорус цвят, брадичката й била голяма, а очичките малки. Но притежавала този смях и звукът му бил толкова прекрасен, че очите й изчезвали заедно с едрата месечина на бузите й и при тяхното отсъствие човек неочаквано забелязвал устата й. Сочна, с червени като череши устни, с бели зъби — никой друг в Ейнджълфийлд нямал такива зъби — и малък розов език, който бил като на котенце. А звукът на смеха й! Тази прекрасна, лееща се от гърлото й музика, която се изливала като пролетна вода от подземен извор. Това бил звукът на радостта. Фред се оженил за нея само заради смеха й. А когато се смеела, гласът му ставал нежен и той докосвал с устните си шията й и произнасял името й отново и отново. Вибрациите от гласа му по кожата й я гъделичкали и карали да се смее още и още.

По някое време през зимата, когато близначките били далеч от градината и гората, Мерили родила бебе. През първите топли дни на пролетта тя излязла в градината да простре малките бебешки дрешки на въжето. Зад нея имало черна детска количка. Един бог знае откъде се била взела: количката не била нещо обикновено, за което и да е селско момиче: няма значение дали била втора или трета ръка, купена евтино от семейството (макар че изглеждала скъпа), за да се подчертае важността на тяхното първо дете и внуче. Във всеки случай, докато Мерили се навеждала да вземе друга фланелка или друга малка камизолка и да я окачи на въжето, тя си пеела и песента й, изглежда, била предназначена за красивата черна детска количка. Колелата й били сребристи и много високи, затова, макар че била голяма и черна, количката създавала впечатление за скорост и безтегловност.