Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Вие сте биографът на мис Уинтър, доколкото разбрах?

— Не съм сигурна.

— Как така не сте сигурна?

— Ако тя ми каже истината, тогава ще бъда неин биограф. В противен случай съм просто една секретарка.

— Хм — той направи пауза. — Това има ли значение?

— За кого?

— За вас.

Не знаех точно, но знаех, че неговият въпрос е нахален, така че не му отговорих.

— А вие сте докторът на мис Уинтър, предполагам.

— Да.

— Защо искате да ме видите?

— Всъщност мис Уинтър ме помоли да се видя с вас. Тя иска от мен да се уверя, че сте напълно наясно със здравословното й състояние.

— Аха, разбирам.

С професионалната точност на учен той започна своето обяснение. С малко думи ми каза името на болестта, която я убиваше, симптомите, от които страдаше, степента на болката и часовете от деня, в които тя е най-силна и най-слаба, ефективно туширана с лекарства. Докторът спомена и другите заболявания, от които страдаше и които сами по себе си бяха достатъчно сериозни да я убият, освен ако другата болест не направеше това първа. И очерта, доколкото може, вероятното развитие на болестта, необходимостта от повишаване дозировката на лекарствата, но така че да остане нещо и в резерв за по-късно, когато наистина ще се нуждае отчаяно от тях.

— Колко време? — попитах, когато обяснението му свърши.

— Не мога да кажа. Друг човек вече щеше да е победен. Мис Уинтър е направена от здрав материал. А откакто вие сте тук… — той прекъсна изречението с изражението на човек, който по невнимание е стигнал до нарушаване на конфиденциалността.

— Откакто аз съм тук какво?

Докторът ме погледна и, изглежда, се почуди малко, а после се реши.

— Откакто вие сте тук, тя изглежда по-добре. Казва, че се дължало на обезболяващото действие на разказването.

Не бях сигурна нито какво да кажа, нито какво да правя. Преди да успея да определя чувствата си, докторът продължи.

— Разбрах, че искате да напуснете къщата за известно време.

— Затова ли ви помоли да говорите с мен?

— Единствената причина е желанието й да разберете, че времето е много важно.

— Можете да я уведомите, че разбирам това.

Нашият разговор приключи, той държа вратата, докато излязох, после ме поздрави още веднъж и неочаквано прошепна:

— А тринайсетата приказка…? Не предполагам, че…

В неговото иначе безизразно лице успях да доловя краткия проблясък от трескавото нетърпение на страстен читател.

— Не ми е казала нищо за това — отвърнах. — Макар че ако беше го направила, не бих имала право да ви кажа.

Очите му станаха хладни и от устата до ъгълчето на носа му премина трепет.

— Приятен ден, госпожице Лий.

— Приятен ден, докторе.

В последния ден преди да замина, мис Уинтър ми разказа приказката за доктор и госпожа Модели.

Да оставяш отворени портите и да се разхождаш из къщите на хората е едно нещо, но да вземеш бебето с количката му — съвсем друго. Фактът, че когато бе намерено, бебето бе живо и здраво и, слава Богу, нищо лошо не му се бе случило, не бе важен. Нещата бяха излезли извън контрол; бяха необходими действия.

Селяните, явно, са чувствали, че не могат да се обърнат директно към Чарли по въпроса. Знаели са, че в къщата нещата са странни, но са се страхували да дойдат там. Трудно е да се каже дали Чарли, или Изабел, или призракът, неизвестният дух, ги е карал да стоят на разстояние.

Вместо това те отишли при доктор Модели. Това не бе докторът, чието закъснение може би станало причина за смъртта на майката на Изабел по време на раждането й. Този доктор обслужваше селото от не повече от осем-девет години.

Доктор Модели не бе млад, но все пак създаваше такова впечатление, въпреки че бе по средата на четирийсетте. Той не бе висок, нито много мускулест, но излъчваше виталност, нещо силно и енергично струеше от него. Краката му бяха прекалено дълги за тялото и той ги използваше, за да върви със страхотно темпо, при това без видими усилия. Е, може би вървеше малко по-бързо от другите и понякога откриваше, че си говори сам, а човекът, който вървеше с него, припкаше забързано на няколко крачки отзад, дишайки тежко в усилието си да не изостава. Тази физическа енергия съответстваше на огромната душевна енергия и живост на ума, които притежаваше. Очите му бяха тъмнокафяви и много ясни, като очите на птица, наблюдателни, съсредоточени, внимателни, със силни и елегантно извити над тях вежди.

Модели имаше таланта да пръска енергията си наоколо, което не е никак лошо за един доктор. Беше достатъчно пациентът да чуе стъпките му на пътя, почукването на вратата и вече се чувстваше по-добре. И не на последно място, хората го харесваха. Действал им тонизиращо, това твърдяха всички. За доктор Модели имаше значение дали пациентите му ще живеят или ще умрат, а когато оживееха, което ставаше почти винаги, за него беше важно дали живеят добре.