Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Въздухът се изпълнил с един вик.

— Аааааааааааааааааа!

Това била Аделин, която пищяла от удоволствие, докато количката се търкаляла надолу по склона, размествайки костите и смущавайки усещанията й.

Неочаквано станало ясно какво ще се случи.

Едното от колелата се ударило в камък, който стърчал от почвата. От удара на метала с камъка блеснала искра и количката се оказала не на земята, а във въздуха, летяща към слънцето. Тя описала плавна крива на фона на синьото небе до момента, в който земята безмилостно посегнала към нея и я сграбчила. Тогава се чул болезненият звук от нещо счупено. След като ехото от веселия възглас на Аделин замряло в небето, всичко станало неочаквано много тихо.

Емелин затичала надолу по хълма. Едното колело гледало към небето и било изкривено и полусчупено, другото все още се въртяло, но бавно, цялата му нетърпеливост била изчезнала.

От счупената кухина на черната количка се подавала една бяла ръка, която висяла под доста странен ъгъл към каменистата земя. Върху нея се виждали червени белези от къпини и драскотини от магарешки бодли.

Емелин коленичила. Вътре в счупената, смачкана кухина на количката било тъмно. Но имало движение. Чифт зелени очи я гледали.

— Вуум — казала тя и се усмихнала.

Играта свършила. Време било да се прибират вкъщи.

Като изключим разказването на историята, при нашите първи срещи мис Уинтър говореше много малко. В първите дни, когато влизах в библиотеката, аз обикновено питах „Как сте?“, но тя отговаряше само „Болна. А вие?“, при това със зле скрито раздразнение в гласа, сякаш бях пълна глупачка, щом й задавах подобен въпрос. Всъщност никога не й задавах въпроси и тя не ги очакваше от мен, така че разговорите ни скоро приключиха. Обикновено влизах плахо, точно една минута по-рано, заемах мястото си на стола от едната страна на камината и изваждах бележника си от чантата. След това, без каквито и да е предисловия, тя започваше приказката оттам, където я беше прекъснала. Краят на тези сесии не бе определен по часовник. Понякога мис Уинтър можеше да говори, докато стигне до естествения финал или до края на епизода, който разказваше. Тя произнасяше последните думи и гласът й придобиваше някаква завършеност, която не можеше да бъде сбъркана. Това бе последвано от мълчание, толкова недвусмислено, колкото е бялото пространство в края на една глава. Аз правех последните бележки в моя бележник, затварях го, вземах нещата си и напусках. Друг път прекъсваше неочаквано разказа по средата на сцената, понякога дори по средата на изречението, аз вдигах очи и виждах побелялото й лице, стегнато в маската на издръжливост.

— Има ли нещо, което мога да направя за вас? — попитах първият път, когато я видях така. Но тя просто затвори очите си и ми показа с жест да си вървя.

Когато завърши историята за Мерили и детската количка, аз сложих молива и бележника си в чантата, станах и казах:

— Ще се наложи да отсъствам няколко дни.

— Не — беше съвсем сериозна.

— Страхувам се, че се налага. Очаквах, че ще остана тук само няколко дни, а вече съм повече от седмица. Нямам достатъчно вещи със себе си за продължителен престой.

— Морис ще ви закара до града да си купите каквото ви е необходимо.

— Нуждая се от моите книги…

Тя посочи с ръка лавиците на библиотеката.

Аз поклатих глава.

— Съжалявам, но наистина трябва да ви напусна.

— Госпожице Лий, вие, изглежда, си мислите, че разполагаме с всичкото време на света. Вероятно вие го имате, но позволете ми да ви напомня, че аз съм заета жена. Не искам да чувам повече приказки за това, че ще ходите някъде. Нека се разберем веднъж и завинаги по този въпрос.

Аз прехапах устни и за миг се почувствах уплашена. Но бързо се съвзех.

— Спомняте ли си споразумението ни? Три истински факта. Трябва да направя някои проверки.

Тя се поколеба.

— Не ми ли вярвате?

Не обърнах внимание на въпроса й.

— Три неща, които ще проверя. Вие ми дадохте думата си. Устните й побеляха от гняв, но тя се съгласи.

— Можете да напуснете къщата в понеделник. Три дни. Нито ден повече. Морис ще ви закара на гарата.

Описвах историята за Мерили и детската количка и бях стигнала до средата, когато някой почука на вратата ми.

Изненадах се, защото не беше време за вечеря, а и Джудит никога преди не бе прекъсвала работата ми.

— Бихте ли дошли в гостната? — помоли тя. — Доктор Клифтън е там и би искал да говори с вас.

Когато влязох в стаята, мъжът, когото вече бях видяла да пристига в къщата, се изправи на крака. Не си падам по стискането на ръце, така че се зарадвах, когато той очевидно реши да не ми предлага ръката си, но това ни затрудни да намерим някакъв друг начин, за да започнем разговор.