Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Зашеметен, тресящ се от главата до петите така, че чак земята под краката му треперела, Джон се опитал да разбере какво се е случило. Дали е било гръм от небето, който е ударил и подложил неговата градина на унищожение? Но каква е била тази странна буря, която връхлетяла толкова безшумно?

Не. Това било човешко дело. Човешка ръка била извършила това кощунство.

Завивайки зад ъгъла, той намерил и доказателствата: върху росната трева лежала захвърлена голяма ножица с разчекнати рамене, а близо до нея се търкалял трион.

Мисус се разтревожила, когато не отишъл да обядва, и тръгнала да го търси. Стигнала до градината и ужасена притиснала с ръка устата си, а сетне прихванала престилката си и влязла още по-забързано вътре.

Когато го открила, се опитала да го вдигне от земята. Той се подпрял тежко на нея и тя внимателно го повела към кухнята. Помогнала му да седне, направила чай, сладък и горещ, а той гледал с празен поглед в пространството. Без думи Джон вдигнал чашата до устните си и отпил от горещата течност. Най-накрая я съзрял и когато тя видяла отчаянието в очите му, почувствала, че сълзите й напират.

— О, Диг! Знам. Знам какво е станало.

Ръцете му я сграбчили за раменете и треперенето на тялото му се сляло с треперенето на нейното тяло.

Близначките не се появили целия следобед, но Мисус не отишла да ги търси. Когато се върнали чак вечерта, Джон все още седял на стола, пребледнял и измъчен. Той хвърлил един поглед към тях. Любопитни и безучастни, зелените им очи преминали по лицето му така, както гледали часовника в гостната.

Преди да сложи момичетата да спят, Мисус превързала порязванията по ръцете им, причинени от ножицата и триона.

— Не пипайте нещата на Джон в неговата барака — предупредила ги навъсено тя. — Те са остри, ще се порежете.

След което, макар да не очаквала да й обърнат внимание, не издържала и попитала.

— Защо го направихте? Защо беше необходимо? Вие разбихте сърцето му.

Тогава почувствала докосването на една детска ръчичка до своята.

— Мисус тъжна? — казало момиченцето. Била Емелин.

Изненадана, Мисус премигала, за да изчисти очите си от мъглата на сълзите, и я погледнала.

Детето повторило още веднъж.

— Джон-да-диг тъжен?

— Да — прошепнала Мисус. — Ние сме тъжни.

Момиченцето се усмихнало. Това била усмивка без злоба. Без вина. Просто израз на задоволство от това, че е забелязала нещо и го е определила правилно. Видяла е сълзите. Изненадала се е. Но вече била намерила отговор на загадката. Мисус плачела, защото била тъжна. Това било тъга.

Мисус затворила вратата и слязла долу. Това било пробив. Било комуникация, било вероятното начало на нещо по-голямо. Дали някой ден момичето щяло да разбере?

Тя отворила вратата на кухнята и отишла да се присъедини към Джон в болката и отчаянието му.

Тази нощ сънувах един сън.

Докато се разхождах в градината на мис Уинтър, срещнах сестра си.

Сияеща, тя разтвори огромните си златисти крила, сякаш да ме прегърне, и аз се изпълних с радост. Но когато приближих и надникнах в очите й, видях, че бяха слепи и не може да ме види. Тогава сърцето ми се изпълни с отчаяние.

Събудих се и се свих на топка, докато жилещата топлина върху тялото ми изчезна и се загуби.

Къщата на мис Уинтър бе толкова изолирана, а животът на нейните обитатели толкова самотен, че аз бях изненадана през първата седмица от престоя си тук да чуя пристигането на автомобил по чакълестата алея пред къщата. Надникнах през прозореца на библиотеката и видях вратата на голяма черна кола да се отваря, зърнах и висок, тъмнокос мъж. Той изчезна под навеса на портата и аз чух звънеца.

Видях го отново на другия ден. Бях в градината, може би на около десетина стъпки от верандата, когато чух свистене на гуми върху чакъла. Останах неподвижна, вглъбена в себе си. За всеки, който би си направил труда да погледне в моята посока, бях съвсем ясно видима. Но хората обикновено виждат онова, което очакват да видят. Така че мъжът не ме забеляза.

Лицето му беше сериозно. Тежката линия на веждите криеше очите му в сянка, докато останалата част от лицето му се отличаваше с неподвижна вцепененост. Той посегна и взе едно куфарче от колата, затръшна вратата й и изкачи стълбите, за да позвъни на вратата.

Чух, че тя се отвори. Нито той, нито Джудит произнесоха нещо, и посетителят изчезна в къщата.

По-късно същия ден мис Уинтър ми разказа приказката за Мерили и детската количка.