Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

По-късно същия ден отидох при мис Уинтър, за да ми разкаже повече за домакинството в Ейнджълфийлд.

Името на Мисус било госпожа Дюн, но за децата в семейството тя била само Мисус и винаги била живяла в къщата. Това било голяма рядкост: персоналът идвал и си отивал бързо от Ейнджълфийлд и скоро дошъл денят, когато тя останала единствената прислужница в къщата. Формално била икономка, а всъщност вършела всичко. Търкала съдовете и чистела камините като слугиня; когато било време да се готви, била готвачка, а когато трябвало да се сервира — икономка. Все пак, когато близначките се родили, Мисус вече не била млада. Косата й била оредяла, погледът отслабнал и въпреки че не обичала да си го признава, имало много неща, с които вече не можела да се справи.

Мисус знаела как трябва да се отглеждат деца: редовно хранене, редовно спане, редовно къпане. Изабел и Чарли били пораснали едновременно презадоволени и пренебрегнати и сърцето й било разбито от онова, в което се били превърнали. Тяхното пренебрежение към близнаците бил нейният шанс да разбие модела, така поне се надявала Мисус. Тя имала план. Под носа им, в сърцето на целия този хаос, тя имала намерение да отгледа две нормални, обикновени малки момиченца. Три пъти ядене на ден, лягане в шест, църква в неделя.

Но се оказало по-трудно, отколкото го мислела.

Първоначално били битките. Аделин се нахвърляла върху сестра си, бъхтейки я с юмруци и ритници, дърпала косата й и нанасяла удари, където свари. Тя гонела сестра си с нагорещени до червено въглени, взети с машата от огнището, и когато я стигнела, опърляла косата й. Мисус не знаела за кое да се тревожи повече: дали за постоянната и безмилостна агресия на Аделин или за непрекъснатото и безропотно покорство на Емелин. Защото Емелин, въпреки че молела сестра си да престане да я измъчва, никога не й отвръщала. Вместо това навеждала глава и чакала ударите, които се изсипвали върху раменете й, да спрат. Мисус не знаела нито един случай, в който Емелин да е вдигнала ръка да се защити от Аделин. Тя носела добротата на двете деца в себе си, а Аделин — лошотията и на двете. Така поне си го обяснявала самата Мисус и в известен смисъл това отговаряло на истината.

След това идвал спорният въпрос за яденето. Когато станело време за храна, децата просто не можело да бъдат открити. Емелин обожавала яденето, но й липсвала дисциплинираност. Гладът й не можел да се приспособи към три яденета на ден: той бил нещо ненаситно, хищно, непостоянно. Десет, двадесет, петдесет пъти на ден той се появявал, отправяйки настоятелните си искания, и когато бил задоволен с няколко хапки, си отивал и храната отново бивала забравяна. Закръглеността на Емелин се поддържала от джоб, който постоянно бил пълен с хляб и стафиди, една преносима трапеза, от която тя хапвала, когато и където й дойдело на ум. Тя идвала на масата само за да допълни джобовете си, преди да отиде да се излежава край огъня или някъде из полето.

Сестра й била коренно различна. Аделин сякаш била направена от жица с възли за колене и лакти. Горивото й не било същото като на останалите смъртни. Храната не представлявала нищо за нея. Никой никога не я бил виждал да яде: като колелото на „перпетуум-мобиле“ тя била една затворена верига, работеща с енергия, доставена от някакъв вълшебен вътрешен източник. Но колелото, което се върти вечно, е мит, и когато сутрин Мисус забелязвала, че чинията, в която предишната вечер имало парче шунка, е празна, или че липсвал комат хляб или голямо парче месо, тя предполагала къде са отишли и въздишала. Защо нейните момичета не можели да ядат храна от чиния като всички нормални деца?

Може би тя щяла да се справи по-добре, ако била по-млада. Или ако момичетата били едно вместо две. Но кръвта на Ейнджълфийлд носела в себе си един код, който нито количеството храна, нито строгата програма можели да пренапишат. Тя не искала да види истината; опитвала се много дълго да не я забелязва, но накрая трябвало да я приеме. Близначките били особени, по този въпрос нямало две мнения. Те били изцяло странни.

Например начинът, по който говорели. Мисус ги гледала през кухненския прозорец — една размазана двойка форми, чиито устни сякаш не спирали да се движат. В момента, в който стигали до къщата, тя чувала откъслечен шум от говор. И после те влизали вътре. Пълна тишина.

— Говорете! — винаги им казвала. Но тя постепенно оглушавала, а те били боязливи; техните приказки били само за тях, не били предназначени за другите.