Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Какво бил направил?

В ръката си държал кичур коса с кърваво парче кожа в единия край. Там била и Изабел, гърбът й бил прикован към вратата, ръцете й — извити зад нея. Едното красиво зелено око било насинено и кърваво; бузата й изглеждала подута и червена. Струйка кръв, стичаща се от скалпа й, стигала веждата и се отклонявала край окото й.

Джордж бил ужасен от себе си и от нея. Обърнал се мълчаливо и излязъл от стаята.

След това седял с часове и въртял кичура коса, който открил в ръката си. Въртял го все по-стегнато и по-стегнато около пръста си, докато той се впил дълбоко в кожата му и станало невъзможно да го отвие. Накрая, когато усещането за болка най-сетне тръгнало бавно от пръста към съзнанието му, той заплакал.

Същият ден Чарли отсъствал и не се прибрал вкъщи преди полунощ. След като намерил стаята на Изабел празна, той тръгнал да обикаля къщата, предусещайки с някакво шесто чувство, че е станало нещастие. Когато не открил сестра си никъде, отишъл в кабинета на баща си. Един поглед върху посивялото лице на Джордж му разкрил всичко. Баща и син се изгледали за един миг, но фактът, че загубата им била обща, не ги обединил. На този свят нямало нищо, което можели да направят един за друг.

В своята стая Чарли седнал на стола близо до прозореца. Седял там с часове — един силует, очертан в правоъгълника от лунна светлина. По някое време отворил чекмеджето и извадил пушката, която бил получил чрез изнудване от един местен бракониер, и на два или три пъти допирал дулото до слепоочието си. Всеки път силата на гравитацията връщала оръжието в скута му.

В четири сутринта той оставил пушката и вместо нея взел дългата игла, която отмъкнал от кутията за шев на Мисус преди десет години и която оттогава често била употребявана. Чарли дръпнал крачола на панталона си, свалил чорапа и направил нова пунктура на кожата си. Раменете му треперели, но ръката му била стабилна, докато върху пищялната му кост се появила една-единствена дума: Изабел.

В това време Изабел била вече далеч. Тя се върнала в стаята си само за няколко минути и отново напуснала, като минала по задните стълби до кухнята. Тук прегърнала със странна и силна прегръдка Мисус, нещо неприсъщо за Изабел, измъкнала се през страничната врата и хукнала през градината към вратичката в каменната стена. Зрението на Мисус било отслабнало и замъглено от доста време, но тя преценявала движението на хората чрез вибрациите във въздуха и имала усещането, че за съвсем кратка част от секундата, преди да затвори вратата зад себе си, Изабел се поколебала.

Когато станало ясно, че Изабел си е отишла, Джордж Ейнджълфийлд се прибрал в библиотеката и заключил вратата. Отказвал да яде и да се среща с хора. Сега в къщата идвали само викарият и докторът, но и двамата били отпращани с викове: „Кажи на твоя Бог да върви по дяволите!“ и „Оставете раненото животно да умре на спокойствие!“ И това бил краят на техните посещения.

Няколко дни по-късно те се върнали и повикали градинаря да счупи вратата. Джордж Ейнджълфийлд бил мъртъв. Краткият преглед показал, че е умрял от отравяне на кръвта, причинено от пръстен човешка коса, впита дълбоко в плътта на безименния му пръст.

Чарли не умрял, макар че не разбирал защо. Той бродел из къщата като призрак. Направил пътека от стъпки в прахта и ги следвал неизменно всеки ден, тръгвайки от тавана и стигайки до долу. Минавал през таванските помещения, които не се използвали от години, през стаите на прислугата, крилата на семейството, кабинета, библиотеката, музикалния салон, гостната, кухнята. Било едно безкрайно, безнадеждно, неуморно търсене. През нощта излизал да обикаля из имението, краката му го носели без умора надалеч и все по-надалеч. През цялото време държал иглата на Мисус в джоба си. Пръстите му били кървава каша. Той страдал за Изабел.

Чарли живял така септември, октомври, ноември, декември, януари и февруари, а в началото на март Изабел се завърнала.

Той бил в кухнята, следвайки следите от своите стъпки, когато чул звука от кола, приближаваща къщата. Изругал и приближил до прозореца. Не желаел посетители.

Но когато от колата слязла една позната фигура, сърцето му просто спряло.

За един миг стигнал до вратата, прескочил стълбите — и там стояла Изабел.

Той я загледал.

Тя се разсмяла.

— Ето — казала му, — дръж! — и му подала един тежък вързоп, увит в плат. После се пресегнала отзад в колата и взела още един.

— И това също — той ги взел послушно под мишниците си.