Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Момичета видели, че има само един начин: окачили сандалите си по клоните, сложили на лицата си най-предизвикателните физиономии и също цопнали във водата. Като пискали, за да привлекат вниманието на момчетата, те правели и невъзможното, за да не намокрят косите си.

Усилията им били напразни. Очите на всички мъже били насочени само към Изабел.

Чарли не последвал сестра си във водата. Той стоял на известно разстояние и наблюдавал. С червената коса и бледата си кожа бил създаден за мъглите и дъждовното време на Йоркшир и за забавления на закрито. Лицето му веднага почервеняло от слънцето, а очите му започнали да щипят, когато потта от веждите му се стичала в тях. Но той дори не мигнал. Не можел да понесе мисълта да откъсне очите си от Изабел.

Колко часа минали, преди да се събере отново с нея? На него му се сторило цяла вечност. Оживен от присъствието на Изабел, пикникът продължил много по-дълго, отколкото били планирали, и въпреки това на всички гости им се струвало, че е минал като един миг и че биха могли да останат още, стига да можело. Партито приключило с утешителни мечти за други пикници в близкото бъдеще и цяла лавина от обещания, покани и мокри целувки.

Когато Чарли се присъединил към сестра си, на раменете на Изабел било наметнато сакото на млад мъж, а самият той я държал за ръката. Недалеч се мотаело някакво момиче, което сякаш не било сигурно дали присъствието му е желано. Закръглена, обикновена и женствена, приликата й с младия мъж ясно показвала, че е негова сестра.

— Хайде, идвай — рекъл грубо на сестра си Чарли.

— Толкова скоро? Мислех, че можем да се поразходим. С Роланд и Сибил — тя се усмихнала грациозно на сестрата на Роланд и Сибил, която се изненадала от неочакваната любезност и цялата засияла в отговор.

Ако си били вкъщи, Чарли хубаво щял да се разправи със сестра си по своя начин — както понякога правел, — като я набие, но на публично място не смеел, така че се подчинил.

Какво се случи по време на тази разходка ли? Нямало свидетели на събитията, станали в гората. Нямало и слухове. Поне в началото. Но не е необходимо човек да е гений, за да отгатне какво се било случило под балдахина на горския листак в онази лятна вечер.

Трябва да е било нещо такова:

Изабел намерила някакъв предлог да отпрати мъжете по-надалеч.

— О, обувките ми! Забравих обувките си на дървото! — и изпратила Роланд да ги вземе, а също и Чарли за шала на Сибил или нещо друго.

Момичетата се настанили върху меката земя. В отсъствието на мъжете те чакали в припадащата тъмнина, сънливи от шампанското, вдишвайки остатъците от слънчевата топлина и заедно с тях началото на нещо по-тъмно, гората и нощта.

Топлината на телата им започнала да суши влагата на роклите им и докато гънките на дрехите им съхнели, се отделили от плътта под тях и кожата ги засърбяла.

Изабел знаела точно какво иска. Да остане насаме с Роланд. Но първо трябвало да се отърве от брат си.

— Я ми кажи имаш ли си обожател? — попитала тя, докато се излежавали под едно дърво.

— Не, нямам — признала Сибил.

— А би трябвало — Изабел се обърнала на една страна, взела листенце от папрат и го прокарала по устните си. Сетне направила същото по устните на събеседничката си.

— Това гъделичка — промърморила Сибил.

Изабел го направила отново. Сибил се усмихнала с полузатворени очи и не спряла да се усмихва, докато Изабел прекарала нежното листо по шията и около деколтето на роклята й, обръщайки специално внимание на хълмчетата на гърдите й. Сибил изпуснала едно полуносово кикотене.

Когато листото продължило да слиза до кръста й и още по-надолу, Сибил отворила очи.

— Спри — оплакала се тя.

— Няма — отвърнала Изабел. — Но ти просто не можеш да го почувстваш през роклята — и тя вдигнала подгъва на роклята и продължила да си играе с папратовото листо около глезените й. — Така е по-хубаво, нали?

Сибил затворила очи.

Зеленото листо тръгнало от дебелите й глезени нагоре и намерило пътя си към едрото коляно. От устните на Сибил се откъснало нечленоразделно мърморене, макар че тя не помръднала, докато листото не достигнало най-горната част на бедрото й и тя не въздъхнала, а Изабел заменила листото със собствените си нежни пръсти.

Наблюдателното око на Изабел нито за миг не изпускало лицето на момичето и в момента, в който нейните клепачи трепнали, тя отдръпнала ръката си.

— Разбира се — рекла много сериозно тя, — ти имаш нужда от обожател.