Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Ще оставите ли това бебе да умре от глад?

От този ден нататък Джордж Ейнджълфийлд поел грижите за своята дъщеря. Той я хранел, къпел и приспивал, премествал кошарката й в своя кабинет, в случай че тя плачела самотно през нощта, измайсторил индианско седло, така че да може да я взема със себе си на езда, четял й на глас бизнес писма, спортните страници на вестниците и любовни романи и споделял всички свои мисли и планове с нея. Накратко, държал се така, сякаш Изабел била разумна и приятна компания, а не малко и все още невежо дете.

Вероятно външният й вид бил причината баща й да я обича толкова много. Чарли, пренебрегваното дете, което било с девет години по-голямо от Изабел, бил копие на баща си: тежък, тромав, блед, червенокос, с масивни крака и тъповато изражение. Но Изабел наследила гените и на двамата си родители. Червената коса като на баща й и брат й при нея имала цвят на лъскав кестен. Бледата кожа на рода Ейнджълфийлд била опъната върху фини френски кости. Тя имала по-хубавата брадичка на баща си и по-красивата уста на майка си. Наследила също така бадемовите очи и дългите мигли на Матилд, но когато ги вдигнела, то било, за да разкрие невероятно зелените ириси, които били емблемата на рода Ейнджълфийлд. Тя била — поне физически — самото съвършенство.

Домакинството се приспособило към необичайното състояние на нещата. Живеели според негласното споразумение да се държат така, сякаш е нещо съвсем нормално и естествено един баща да е изкуфял по дъщеря си. Никой нямал право да смята, че не е мъжко, джентълменско или най-малкото, че е смешно той да държи детето постоянно при себе си.

Но какво ставало в това време с Чарли, брата на бебето? Той бил глуповато, бавно съобразяващо момче, чиито мисли се въртели в кръг около малобройните му мании и занимания; дете, на което не било наложено да учи или да мисли логично. Той не обръщал внимание на бебето и посрещнал с радост промените, които неговата поява предизвикала в домакинството. Преди да се появи Изабел, имал двама родители, пред които Мисус можела да докладва за лошото му поведение; двама родители, чиято реакция не можело да бъде предсказана. Майка му била непоследователна в отношението си към него си: понякога го наплясквала за лошото му държание, друг път се смеела от сърце. Баща му, макар и строг, бил разсеян и често забравял наказанията, които възнамерявал да му наложи. Макар че когато видел момчето, имал неясното чувство, че е сторило нещо — някаква беля или постъпка, за които трябва да бъде наказано; затова обикновено го наплясквал с презумпцията, че ако момчето не го заслужава сега, то в бъдеще това е сигурно. Така че тази порция бой била в аванс за следващата беля. Това научило момчето на един много добър и важен урок: да стои далеч от баща си.

С идването на бебето Изабел всичко това се променило. Мама я нямало, а татко бил толкова зает с малката си дъщеря, че не обръщал никакво внимание на истеричните оплаквания на прислугата за мишка, изпечена заедно с неделния бут месо, или за карфици, набутани дълбоко вътре в сапуна от злосторни ръце. Чарли бил свободен да прави каквото си иска, а онова, което го забавлявало най-много, било да отмести дъските в най-горната част на стълбата, водеща към таванските помещения, и да гледа как слугините падат и си навяхват глезените.

Мисус често гълчала, но тя била само Мисус и в този нов свободен живот той можел да осакатява и да наранява до насита, колкото му душа иска, с ясното съзнание, че няма да бъде наказан. Твърди се, че последователното поведение на възрастните е полезно за децата. И наистина, последователното пренебрегване било добре дошло за това дете, защото в ранните години на своя полусирашки живот Чарли Ейнджълфийлд бил изключително и напълно щастлив.

Обожанието на Джордж Ейнджълфийлд към дъщеря му упорствало въпреки всички изпитания, които едно дете може да наложи на баща си. Когато тя започнала да говори, той открил, че е невероятно надарена — истински оракул, и започна да се консултира с нея за всичко, докато цялото домакинство трябвало да тича в съответствие с капризите на едно тригодишно хлапе.

В къщата рядко идвали посетители и тъй като домакинството шеметно се спускало от ексцентричността към хаоса, те ставали все по-редки. Прислугата започнала да надига глас и да се оплаква. Икономът напуснал, преди детето да навърши две години. Готвачката изкарала още една година въпреки нередовните часове за хранене, които капризната Изабел налагала, после дошъл денят, в който също подала оставката си. Когато си тръгнала, тя взела със себе си и кухненската помощница и накрая останала само Мисус, която трябвало да осигурява кейк и сладко в най-странни часове от денонощието. Домашните прислужници не се чувствали длъжни да изпълняват задълженията си: не без основание смятали, че малките им заплати не могат да компенсират срязванията, натъртванията, раните, навехнатите глезени и стомашни разстройства, причинени от садистичните експерименти на Чарли. Те напускали и били заменяни от цяла върволица временни работници, никой, от които не се задържал дълго. Накрая дори и те си отишли.