Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Съжалявам, че не искахте да чуете моята приказка за духа, мис Лий.

— Ще я чуя някой друг път.

Интервюто ни бе приключило.

По пътя към моите стаи си мислех за писмото, което ми бе изпратила. За напрегнатия и прилежен почерк, какъвто не бях виждала никога преди. Бях решила, че се дължи на болест. Артрит може би. Сега разбирах. От първата до последната си книга мис Уинтър бе писала с лявата си ръка.

В моя кабинет кадифените завеси бяха зелени, а стените — покрити с бледозлатист сатен с воден знак. Въпреки приглушената тишина, дължаща се на изобилието от тъкани, бях приятно изненадана и доволна от широкото дървено бюро и обикновения стол с права облегалка, които стояха под прозореца. Включих настолната лампа на бюрото и подредих хартията, което бях взела със себе си, и моите дванадесет молива. Те бяха от нов вид: неподострени червени пръчици, точно такива, с каквито обичах да започвам проектите си. Последното нещо, което извадих от чантата си, беше острилка за моливи.

Импулсивно се покатерих върху бюрото и потърсих зад сложните драперии корниза на завесите. Пръстите ми опипаха горния им край и аз почувствах закачените към тях кукички и ушички. Това беше трудна работа за сам човек завесите бяха дълги и стигаха чак до пода, набрани и подплатени, и тежестта им, прехвърлена през рамото ми, не беше никак малка. Но след няколко минути те бяха сгънати и прибрани в скрина, а аз застанах в центъра на стаята да огледам резултата от усилията си.

Прозорецът бе едно огромно пространство от тъмно стъкло и в центъра му, мрачно прозрачен, стоеше моят призрак и гледаше право в мен. Нейният свят не бе различен от моя: виждаха се бледите очертания на едно бюро от другата страна на прозореца, а по-назад и кресло, разположено в кръг от светлина, хвърляна от стандартна лампа. Но докато моят стол беше червен, нейният беше сив, и докато моят стол стоеше върху индианска черга, заобиколен от светлозлатисти стени, нейният се крепеше във въздуха в една неопределена, безкрайна равнина от тъмнина, в която сякаш се движеха и дишаха неясни форми, като вълни.

Двете заедно започнахме малкия ритуал по подготовка на бюрата си. Разделихме топчето хартия на малки купчинки и ги прелистихме, за да влезе в тях въздух. Подострихме моливите, въртейки дръжката на острилката и наблюдавайки как дългите навити стърготини се къдрят и провисват надолу към кошчето за хартия. Когато и последният молив бе идеално подострен, ние не го оставихме при останалите, а го задържахме.

— А сега — казах й аз — е време за работа.

Тя отвори уста, сякаш да ми проговори. Не можах да чуя какво ми казва.

Аз не мога да стенографирам. По време на интервюто просто си нахвърлях списък от ключови думи и се надявах, че ако веднага след това започна да пиша, тези думи щяха да са достатъчни, за да дадат тласък на паметта ми. Този подход наистина ми помогна. Поглеждайки от време на време в бележника си, запълвах купчината листи с думите на мис Уинтър, извиквайки образа й в главата си, чувайки гласа й, наблюдавайки маниерите й. Скоро почти не се налагаше да поглеждам в бележника си, а сякаш пишех диктовка под гласа на мис Уинтър.

Оставях широки полета. В лявото си отбелязвах маниерите, израженията и жестовете, за които ми се бе сторило, че добавят нещо към онова, което тя казваше. Дясното поле оставих празно. По-късно, препрочитайки написаното, щях да вкарам там своите мисли, въпроси и забележки.

Имах чувството, че бях работила часове наред. Станах да си направя чаша какао, но времето сякаш бе спряло и прекъсването не разстрои потока на мислите ми. Върнах се към работата си и продължих нишката на мисълта, сякаш не бе имало никаква пауза.

„Човек така свиква със собствените си страхотии, че забравя как може да изглеждат в очите на другите хора“ — написах най-накрая в средната колона, а вляво добавих една бележка, описваща начина, по който тя сви пръстите на здравата си ръка и с тях покри свития юмрук на ранената.

Подчертах с двойна линия последното изречение и се протегнах. В прозореца другата аз също се протегна. Тя взе моливите, чиито върхове се бяха изхабили, и ги подостри един по един.

Тя бе точно по средата на една прозявка, когато с лицето й започна да се случва нещо. Първо в средата на челото й се появи неочаквано петно, като мехур. На бузата й се появи друго, после под окото, върху носа, на устните. Всяко ново петно бе съпроводено от тъп звук, едно думкане, което нарастваше все по-бързо и по-бързо. За няколко секунди цялото й лице изглеждаше разместено. Но това не бе дело на смъртта. Беше само дъждът. Дългоочакваният дъжд.